Константин не се махна, напротив, седна на земята пред нея, прегърна нозете си, подпря брада на коленете.
— Това, което казваш, не е голямо прозрение, майко. Какъв е смисълът да назоваваш видимото? Опитай да погледнеш зад него. Ние сме християни. Мислила ли си как е изграден невидимият свят на Твореца? Какво следва след престъплението? Наказание? Не! Дай възможност на съгрешилия да стигне до разкаянието, дочакай смирението в очите му и го накажи с всеопрощение. Тогава срамът и угризенията ще бъдат насъщният му ден, ще заменят хляба и водата…
Очите на София не криеха изненадата си, пазвата й се люлееше, гърдите свиреха като косове.
— Ти се готвиш да я накажеш с опрощение?
— Не аз, ти. В мен няма отмъстител, мамо. Аз преживявам чуждата агония като своя, но твоята жажда за мъст трябва да пресъхне. Стига кръв! Ако не спреш сама, ще те спра аз! — Константин се прекръсти. — Заклевам се тук, пред гроба на баща ми!
София разбра всичко. Лицето й отново беше по старчески отпуснато, очите вяли и гаснещи.
— Добре, сине… А сега ме остави сама.
Константин се изправи, но когато изтупа бричовете си и се готвеше да се прибере в къщата, от нея излезе Филип и развял тежкото си самурено палто, тръгна към тях. Константин го изчака на мястото си.
— По-добре, че сте тук — каза Спайдер. — И баща ми ще участва в раздялата.
София вдигна глава.
— Заминаваш ли, Филипе?
— Крайно време е — Филип се усмихна ехидно. — Константине, искам Вангел никога да не разбере, че съм ви напуснал по принуда!
— Той те видя да стреляш в коня на Марс?
— Не му обяснявай защо… С времето ще започне да мисли, че това е била трагична грешка. Не искам прекомерно, надявам се?
Константин кимна.
— Кажи му, че не съм могъл да изчакам събуждането му — усмивката му отново наподобяваше нещо средно между злоба и лукавство. — Почуках на Алика. Исках да й поискам прошка… Прати ме по дяволите! — Филип отмина брат си и застана срещу старицата. — Сбогом, мамо! Когато удари камбаната, желая ти лека кончина.
— Къде отиваш, Филипе?
— Не знам със сигурност… Ще тръгна към Венеция. Там все пак е онзи несретник, брат ти… Когато ме натисне самотата, ще има с кого да разменя две думи.
— Започнал си да се самосъжаляваш? — подхвърли княгинята.
— Права си. Такива думи звучат глупаво в моята уста — наведе се, взе ръката й и я целуна. — Сбогом, мамо!
— Сбогом, Филип Авалов. Бог да те пази.
Спайдер протегна ръка, Константин я пое.
— Сбогом, брат!
— Сбогом — Константин освободи ръката си и го прегърна. — Нямам омраза към тебе, Филипе. Ако един ден стане нетърпимо, не се колебай да се върнеш.
— Не, Константине. Днес се виждаме за последен път.
Йоан негъра изведе оседлания Атаман. Филип прекоси поляната, яхна го и ходом излезе от имението.
Константин продължи да не мърда от мястото си. Нещо се скъса в него, нещо от последните му устои, от последните му живи връзки с този свят. Отиваше си брат му, отиваше си безгрижното им детство, напускаше го един дразнител, който винаги го бе държал нащрек, но с който беше свикнал и който щеше да му липсва. Отиваше си един неудачник, роден богат, а скроен бедно, надарен със силата на баща си, но и с пороците на плебея, които го превръщаха във вечно виновен роб. Към отшелничеството и неизвестността тръгваше един убит дух, който си беше позволил да презира чуждата любов, а когато чувствата споходиха и него, любовта му се отплати с презрение, каквото гордият му нрав не можеше да понесе.
— Филип си отиде, мамо?
Княгинята не отговори.
— Имало е дни, когато съм молил бог да го махне от очите ми, а сега мисълта, че никога повече няма да го видя, ми се струва непоносима. — Княгинята продължи да мълчи. — Мамо?
Константин се надвеси над стола на майка си, видя смъртта. Княгиня София Авалова беше угаснала, но на лицето й все още стоеше маската на дива, нечовешка скръб.
Спидер не бързаше да напусне Молдова, напротив, правеше всичко да удължи престоя си в княжеството. Отиде в Яш, изкъпа се в руската баня на майка си, преоблече се и тръгна към кафе „Сибиу“. Заведението беше полупразно, още не беше мръкнало, но домнула Лиза беше на поста си и скочи да го посрещне.
— Добре дошъл, княз Филип?
— Добре заварила, домнула. Кафе и вестници, моля.
Спидер избра едно от сепаретата. Когато Лиза му донесе пресата, попита.
— Къде са девиците?
— Почиват още. Сега ще излязат в салона — Лиза седна срещу него, изчака да му поднесат кафето и когато останаха сами, продължи. — Имам нещо специално за вас, княз? Тежки гърди, отзад закръглена… Осемнадесетгодишна?