— Нова?
— Илона. Унгарка. Ще останете доволен, княз?
— Добре, Лиза, убеди ме. Прати я и да сервират шампанско.
Илона малко отговаряше на описанието, напротив, изглеждаше уплашена, притеснена и приличаше много повече на слугиня, заловена в кражба, отколкото на курва, годна да го отвлече от мрачните мисли.
— Седни — каза Спидер. — Отпусни се за бога. Няма да те изям, я?
Унгарката приседна в края на стола и дори не погледна шампанското, което остави пред нея.
— За първи път ли… правиш компания на мъж?
— Не, ваше благородие — със силен акцент отговори тя.
— Тогава от какво се плашиш? Девствена ли си?
— Не, ваше благородие.
— Страх ли те е от мен?
— Да, ваше благородие.
Спидер изпсува наум и пресуши чашата си.
— Искаш ли… да спиш с мен?
— Не зная, ваше благородие…
— Ти си тъпа, уплашена гъска… Ти си, и курва не си! Ти си нищо! Ясно ли е?
— Да, ваше…
— Стани! — кресна Спидер. Момичето скочи ужасено. Подаде й банкнотата, която би заслужила, ако беше ползвал услугите й, и я отпрати. След няколко секунди пердето се разтвори и Лиза влезе в сепарето.
— Княз?
— Остави, Лиза, нямам настроение за разврат. Ще допия виното и ще вървя да спя. Цял ден прекарах на коня.
Но когато се прибра в „Галан“ и легна, бързо разбра, че не е в състояние да заспи. Облече се, излезе на верандата, пуши лула, пи вино, изчака заспиването на града и се върна в спалнята. Чувстваше се бодър, напрегнат и много далеч от онова състояние, в което мозъкът му би бил годен да примами съня. „До Венеция има един месец езда. Ако намеря кораб до Виена, ще си спестя и скуката на пътя, и умората. Ще тръгна по течението. Все някоя гемия ще ме настигне.“
Спидер оседла Атаман, преметна пътните чанти зад седлото, яхна го и потегли. Спокойно и без бързане за два дни щеше да стигне реката.
Погребението на княгиня София беше скромно и в семеен кръг. От Килия дойдоха Марс, Зоя и Наум Белиот, от северния бряг на езерото Раиса, от околностите на Татарбунари вода Сокон Мехия със сина си Горам. Заровиха тялото до Белия дявол, поп Анастас извърши опелото на български, после Константин покани близките си на масата.
— Кога тръгваш? — попита Константин.
— Чакам дъждовете — отговори Марс, загледан в сина му. — Вангел започва да прилича на дядо си… Ако съдя по портрета?
— Дано тази прилика остане само външна!
— Дано! — не разбрал смисъла на думите му, Сокон се прекръсти и изля виното в гърлото си. Константин беше броил до десетата му чаша, после се отказа. Сокон слезе пиян от каретата, пиян присъства на погребението и много скоро щеше да се строполи от стола.
— Престани да пиеш! — обади се Горам.
— Да — кимна Сокон с плувнали очи, наля чашата си до преливане и обяви на всеослушание. — Последна чаша и отивам да спя!
— Ще тръгнеш ли с мен? — попита Марс.
— Напролет — Константин изпитваше чувството, че някаква висша сила унищожава семейството му и със страх и умиление гледаше оределите му членове. — Ще отведа Вангел и Алика на север. Стопят ли се снеговете, ще те потърся в Килия!
— Филип ви напуснал, вярно ли е? — попита Сокон през слюнки, заекване и напразни мъки да съсредоточи погледа си.
— Не — отговори Вангел. — Замина на гости при дядо Менон във Венеция.
— Слугите казаха, че заминал и няма да се връща вече — обади се Горам. — Татко го чу от тях.
— Лъжат — Вангел не изпитваше симпатия към това женствено момче и не се чувстваше длъжен да го крие. — Чичо, защо не дойдете с нас в Русия?
— И това ще стане. Зоя трябва да роди, бебето да закрепне… Догодина ще дойдем при вас.
— Ще пътуваме бавно — Вангел нямаше намерение да се предава. Марс беше неговият герой и той с голямо неудоволствие разбра, че ще живее в Килия, на един ден път, а сега разстоянията между тях щяха да станат огромни. — Аз ще се грижа за Зоя, докато ти и баща ми купувате земя?
— Има неща, които не разбираш — обади се Алика.
Лицето на младия княз доби обидено и вироглаво изражение.
— Грешиш, мамо. Много добре знам защо Марс остана в Килия… Готви се да напада турците през Дунава.
Константин избухна в смях, последваха го Марс, Наум, Зоя, дори Сокон се опита да се включи в общото веселие. Единствено Горам и Алика не промениха израженията си.
— Догодина ще те взема с мен, Вангеле, но дотогава нито дума никому?
— Тук сме в семеен кръг, затова си позволих да го кажа, Марс — но Алика прекъсна сина си.
— Зоя трябва да ляга вече?
— Чувствам се чудесно! — опита да възрази тя, но Марс побърза да се намеси.
— Ще се видим утре на закуска. Хайде, Зуи, време е да се оттеглим.