— И за нас е време — обади се Горам. — Хайде, татко!
— Княз — обади се и Наум. — Ще помогна на вода Мехия и ако не възразявате, и аз ще легна?
— Лека нощ, Науме! — каза Константин. — Утре те чакам на закуска.
— Компанията се развали — Вангел се прозя шумно, но срещна укорителния поглед на майка си и постави длан пред устата. — Умирам за сън… Вие няма ли да лягате?
Когато Вангел тръшна вратата на стаята си и шумовете в къщата стихнаха, Алика вдигна глава.
— Това, че майка ти умря, значи ли, че аз ще живея?
— Имаш ли чувството, че те заплашва смърт?
— А ти — не?
Константин обмисли отговора.
— Майка ми избиваше тези, които по някакъв начин бяха свързани с баща ми.
— Мана и Бриджит? Какви врагове бяха те на Белия дявол? С всяка чаша, с всяка чиния чаках отровата… Ужасно е да се живее така. Нали знаеш: „По-добре ужасен край, отколкото безкраен ужас!“ Смъртта я изненада, иначе и аз щях да мина по реда си.
Константин поклати глава.
— Не, Алика. Обеща ми да не се бърка в моите отношения.
— И ти й повярва?
Константин стана.
— Не съди за майка ми по себе си, Алика. Тя беше страшна, защото се нагърби с мисията на баща ми, но беше княгиня, дама и никога не лъжеше. Лека нощ.
Спидер пътуваше на юг. Не познаваше добре страната, но знаеше, че е достатъчно да се държи за десния бряг на река Прут и тя непременно ще го изведе на Дунава. Нощта беше тъмна, тиха и страшно дълга. Повече от петнадесет часа плътен, лепкав мрак застилаше земята, после слънцето изгряваше някъде долу, на юг и едва топлеше въздуха. Всеки ден можеха да духнат северните ветрове, да докарат облаци и да падне първият сняг. „Трябва да бързам!“ — мислеше Филип, полюшвайки се ритмично на седлото. Атаман охотно поддържаше парадния си галоп, сам избираше пътя, сам следваше руслото на реката и господарят му спокойно можеше да се отдаде на мисли. Там, от другата страна на реката, на брега на Дунава и на един ден път от морето спеше бившата му съпруга Зоя, която се готвеше да роди дете на новия му брат Марс и това му се струваше непоносимо. В дни, когато мъката не го душеше така, той разбираше основанията й, признаваше качествата на копелето и знаеше, че единственият му изход е да се махне час по-скоро и да отиде колкото може по-далеч. Но в нощи като тази, когато цялото му същество боледуваше животински липсата й, Спидер едва се въздържаше да не полети към Килия и с оръжие да наложи и волята си, и правосъдието си. Въздържаше го не страх от незаконородения, не увереността, че застанал срещу нещо, шансовете му са малко, не му липсваше нито кураж, нито сила, нито умението да си служи с оръжията. Въздържаха го очите на Зуи, студеният им блясък, презрението, с което можеше да го натовари, и любовта, с която беше годна да погледне Марс.
Спидер спря жребеца. Скочи, препъна го, зави се със самуреното си палто и легна в сухата трева. „Къде съм тръгнал, по дяволите! — трескаво, с пламнала глава мислеше той. — Ще се върна за жена си. От кого наследих тази патологична страст към бягството? Утре сутрин ще потърся брод през Прут и ще се върна в Килия. Аз съм син на Белия дявол, а той никога, никого не е изоставял… ни жена си, ни бог, ни дявола…!“
Но на сутринта се събуди уморен, потиснат, очите на Зоя отново се бяха явявали в съня му… и Спидер продължи пътя си. По обяд спря в хана на Хуши, обядва, нахрани Атаман, остави го да отдъхне и го възседна отново. Целия ден и цялата нощ, менейки хода от ходом на галоп, Спидер вървеше към Дунава. Когато и той, и Атаман грохнаха, потърси място за почивка и откри, че се е добрал до онова място, където Прут се влива в Дунава. Първата част от бягството му беше завършила. Разседла Атаман, пусна го в блатистия естуар на реката и се хвърли на земята.
Събудиха го викове, мъжки команди, издадени на турски, цвилене на коне. Скочи и се огледа. В сивата мъгла на утрото три лодки, натоварени с воини и коне, прекосяваха Дунава. Филип свирна на Атаман, оседла го и се метна на гърба му. Нямаше никакво намерение да се сблъсква с турците, но любопитството го задържа да разгадае намеренията им. „Хайдушка шайка — реши той. — Малко за наказателен отряд и много за търговски керван!“
Яхнал Атаман, Спидер се укри в тръстиките и зачака слънцето. Светлината щеше да му даде отговор на много въпроси и на най-важния — в коя посока, по течението на Дунава или срещу него е най-безопасно да тръгне. Лодките навлязоха в папратта на Прут, после се появиха отново. Гребците натискаха греблата и бързаха да се върнат на южния бряг. Когато слънцето проби мъглата, лодките бяха стигнали талвега на Дунава, а Спидер успя да преброи седем коня, струпани на петдесетина метра под него, в подножието на скалата. След малко замириса на дим. Турците не бързаха за никъде, готвеха се за дълга почивка, може би щяха да чакат нощта, за да извършат нападението си, и лодките отново да ги откарат в Отомания. Спидер се огледа. Вдясно се виждаха покрайнините на Галац, вляво на Рени, но в която и посока да тръгнеше, щеше да предизвика вниманието на турците, а може би и преследването им. Спидер измъкна от торбата сгъваем артилерийски далекоглед, подарък лично от Валенщайн. Турците се суетяха около огъня, готвеха се да пекат риба, миеха домати, режеха лук. На огнището обаче грееше ръцете си мъж с бяла чалма, без съмнение предводителят им, а когато се обърна, Спидер разпозна Хасан Али паша, моаджира. В първия момент сграбчи поводите, но преди да забие петите и да смушка Атаман, някаква сила го задържа на място. „Хасан Али търси Зоя? — тази мисъл порази мозъка му като мълния, вдигна утайката на гнева и изби в пот по вкочаненото му тяло. — И ще я намери, ей богу! От Браила до Яш и от Леово до Килия, когото и да попита, всеки щеше да му каже къде е Скендера и къде къщата на Марс Авалов, незаконородения син на Белия дявол!“