Младият княз хукна да носи улова в кухнята, Константин каза:
— Разбира се, ти дублираше всеки изстрел?
— Не, честна дума. Очите му врат, бърз, ловък. Ще излезе ловец от него.
— Не искам да развива страст към оръжията — Константин го хвана под ръка и го поведе към къщата. — Ела да пием по едно кафе. Искам да те запозная със семейните дела.
Зададе се Зоя. На челото й имаше плетен венец, в ръцете букет като жетварски сноп.
— Ще отвлека мъжа ти за един час? Ако не възразяваш?
— Аз ще разпределя цветята по вазите — усмихната каза Зоя.
Ната сервира кафето и се оттегли. Константин му предложи пура, разположиха се в креслата.
— Ти си Авалов — каза старшият брат. — Трябва да влезеш в течение на операциите и да поемеш своя дял от теглото.
— Тегло ли е? — прикривайки смущението си зад усмивка, попита Марс.
— И то какво. Богатството е бреме, а ние сме много богати. Имаме милиони в банката, в имоти, в кредити, повечето пресрочени, в търговски операции, в строителни сдружения от Яш до Браила и от другата страна на Дунава до Констанца.
— И всичко това създаде Вангел Аваля от Битоля?
— Съвсем сам, брат. И това не е всичко. Капитали в Лондон, във Виена, търговско корабно сдружение в Солун и т.н. Трябва да прочетеш документацията.
— Защо аз?
— Защото си син на Вангел Аваля, защото си мой брат и защото си длъжен да ми помагаш! Този товар е непоносим за сам човек.
— Майка ти ми даде капитал.
— Прехвърли го на Зоя или на детето, което чакате, и се хващай за работа. Богатството е хубаво нещо, Марс, но изисква работа и грижи.
— Но аз не разбирам нищо от търговия, нито от банково дело?
— Нито аз. Знаеш, завърших виенски хусарски лицей, а баща ни не беше виждал училище. Всичко, което знаеше, беше научил със сабя в ръка.
Марс отпи от кафето и потъна в размисъл.
— Как виждаш моето участие?
— Равноправни пълномощия. Разбира се, ако един ден Филип се върне, пълномощията ще бъдат три.
— Той има ли възможност да ползва правото си на Авалов?
— Сега не. Има личен капитал, немалък предполагам. Днес права имам само аз, но утре това писмо ще тръгне за кантората на нашия адвокат във Виена… Аарон Асса, чувал ли си това име?
— Княгинята ми преведе златото чрез него.
— Точно така. Когато това писмо влезе в ръцете му, ти ще ползваш правата, които имам и аз.
Марс продължи да се усмихва.
— А задълженията?
— Войната на Белия дявол. Оттеглиш ли се, половината от бухгалтерското тегло на този кабинет пада върху тебе.
— Защо не кажеш „нашата война“?
— Защото аз нямам сили за нея… Откровено ти го казвам. Не мога да понасям насилието, леенето на кръв, чуждото страдание, а баща ни струпа това богатство, за да воюва за народа си… — Константин стана и с широки крачки тръгна из кабинета. — И това е половината от истината, Марс. Не мога да понасям и несгодите. Студ, пек, глад, умора, мръсно бельо… Белия дявол сгреши с нас. Ако искаше да ни направи борци, не трябваше да допуска да отраснем като князе…
„Да — каза си незаконороденият. — Това е абсолютната истина!“
— Прав си, Константине. Разбирам. За тебе тази война е завещание, но аз ще воювам за моя народ!
— Тогава ти си щастлив човек! Аз видях този народ. Той не може да бъде свободен. Не защото е робски, или защото не може да си извоюва свободата, а защото няма да знае какво да прави с нея. Робството е форма на цивилизования свят да удържа низките страсти на нисшите духом. До свободата трябва да се дорасне, Марс, а народът на нашия баща, твоят народ, е в ембрионалното си развитие. Знам, цветът му е унищожен, гордостта и волята прекършени. Това са трагични факти, но факт е също, че в този момент българинът не е годен да понесе свободата… Може би затова Белия дявол дойде да чака смъртта тук, а не оттатък, на родна земя…
В кабинета връхлетя Зоя. Приличаше на луда, очите й едва се удържаха в орбитите, ужасът късаше думите й като дрипи.
— Там, бързо, Алика, господи…!
„Скъпи — започваше първото и последно писмо, което получаваше от жена си. — Не мога да живея. Моят живот свърши отдавна, не искам да си припомням точно кога. Не мога да понеса вината си не защото е вина, а защото е към теб, човека, когото не мога да обвиня в нищо. Не мога да понасям погледи, намеци, упреци… Нямам сили. Затова си отивам доброволно. Господ ще ми прости, той знае, че съм много, много слаба. Сега, когато пиша това писмо, мисля, че те обичам… Сигурна съм, че те обичам, скъпи, и затова ми е толкова трудно да изпия рецината на майка ти. Ако Вангел никога не разбере каква нещастница е била майка му, аз ще ти бъда благодарна и в отвъдния свят. Последната ми молба към бога е синът ни да не прилича на мен. Обичай Марс, скъпи, той е твоят брат. На мама и татко кажи, че съм починала от гръдна жаба. Сбогом. Моли се за душата ми. Алика.“