Ната затрупа Алика с лед, а Наум препусна за Търговище да доведе родителите й. Седнаха да чакат. Мълчаха. Зоя изглеждаше толкова зле, че Константин помоли Марс да я застави да легне. Ната й свари отвара от маточина, билката я успокои, цветът се върна на лицето й и потъна в съня.
Вангел се опитваше да се държи мъжки, но от време на време изчезваше. Братята го оставяха да се наплаче. Свечери се. Запалиха свещи, фенери. Мълчаха.
— Легни си, Вангеле — помоли Константин. — Утре ни чака тежък ден.
Младият княз се вдигна и мълчаливо излезе. Константин извади писмото и го подаде на Марс. Незаконороденият прочете писмото, смачка го и го поднесе към свещта. Изгледаха догарянето му.
— Колко безсмислено нещо е животът — тихо каза Константин. — Добре, че децата не го знаят.
— И болезнено.
В салона влезе Игнат. Изглеждаше пиян.
— Ваши благородия — с фъфлене и заекване започна той. — Дошъл е приставът от Галац… Води Атаман… — Игнат изхлипа и падна на колене. — И господин Филип на него… Мъртъв, боже помози!
Обезкървен, а подгизнал от кръв, восъчно бял, а черен от съсиреци, Спайдер лежеше, положен на пруста.
След двадесет и шест часа бясна езда Марс се върна от Галац. Когато скочи в Скендера, конят му преплиташе крака, тялото му беше така обезводнено, че беше престанало да отделя пот и пяна. Марс поиска чаша вода и се отпусна в стола.
— Единият от труповете е Хасан Али — дрезгаво каза той. — Другите са моаджири от потерята. Филип е нападнал, но не е успял да се измъкне. Ударът в гърба го е смъкнал от седлото.
— Хасан Али! — тих ужас се чу в гласа на Зоя. — Защо в Молдова?
— Заради теб, Зуи — Марс взе ръката й. — Хасан Али паша и княз Филип Авалов в смъртна хватка… В това има нещо величествено!
— Живя като паяк, но умря красиво… — Константин се изправи. — До онзи ден в Скендера се белееше само гробът на баща ми. Утре гробовете ще бъдат четири… Господ да ни е на помощ!
— Амин! — прекръствайки се набожно, каза Зоя.
С падането на снеговете Марс поведе отряда си по брега на Дунава — към залеза на слънцето. Щеше да напада далече от Килия, от влашкия бряг, така че ако османлиите вдигнеха наказателна потеря, да се сблъскат с войската на княз Матей Бесараб. На десетия ден отрядът наближи Турну Мъгурели и Марс заповяда да намерят гемиджии за прехвърляне на реката. Отсреща беше Никопол, един от седемте турски форта на българския бряг. Раздели хората на две групи. Наум Белиот с едната гемия мина срещу село Мокрица, Марс западно от Никопол. Продължиха навътре в страната, заобикаляха села, избягваха главните пътища, където можеха да срещнат освен редовна войска и предатели, годни да предупредят властта за присъствието им в страната. Целта беше околностите на Севлиево, оттам започваше войната им с Отомания.
Срещнаха се привечер срещу Коледа и със запалени факли влязоха в село Дряново. Марс повери своята група на Калуд от Алфатар, наречен Вола заради изключителната му сила, и възседнал Атаман, коня на Филип, излезе на селския мегдан. Наум удари конака, Калуд Вола богатите къщи. Изкараха десетина читаци, един онбашия и трима от първенците на Дряново, които местните наричаха чорбаджии. Накладоха огън, Марс поиска да нахранят и напоят хората му, държа реч за свободата, за гордостта и честта, но смълчаното население наблюдаваше с уплах въжетата, които Белиот премяташе на дряновете, и не чуваха дума от патриотичното слово на русия кърджалия, който говореше езика им като влах и им разваляше най-светлия зимен празник — коледуването.
„Рано е за речи!“ — реши Марс и даде знак на Наум да бесят читаците. Утрото ги завари в колибите над Ловеч. Ако османлиите бяха вдигнали потеря, тя не можеше да излезе по-рано от разсъмване, а снегът отдавна беше заличил следите им. Марс хапна и легна, но сън не го ловеше. Чуваше Вола и хората му да делят жълтиците на дряновските чокои и малко по малко започна да разбира, че акцията беше най-обикновено разбойническо нападение. „Избихме десетина рязани, ограбихме няколко чорбаджии и развалихме празника на хората! Това е всичко!“
Следващата нощ връхлетяха Троян. Градчето изглеждаше заможно, сокаците му почистени от сняг, сметищата сковани с дъски и захлупени с капаци. Отново се разделиха на два отряда, само че този път Марс прати Вола да удари конака, а Белиот да заварди изходните пътища. Когато Атаман стъпи на мегдана, започна престрелката. Марс смушка жребеца, но докато стигне конака, битката беше приключила. Вола беше избил заптиетата и вече тършуваше по долапите за злато.