— Всички на мегдана! — сухо заповяда Марс. — Да се изведе населението! Ей, ти! — Избра човек наслуки. — Бягай да удариш камбаната!
Сънените троянци се събраха на мегдана и историята се повтори. Марс говори пред глуха публика. Когато разбра пълното безсмислие на усилията си, отстъпи мястото си на поп Анастас.
— Знаете ли кои сме ние, поганци? — започна попът. — Ние сме вашите освободители от игото мохамедово, тор говежда! Ние главите си сложихме под топора, кози барбойки, а вие се прозявате насреща ни и се чудите как да се върнете в топлите постели, да барате дебелите гъзове на жените си! Фъшкии сте вие и фъшкии ще пукнете! Сполайте!
Върнаха се в ловешките колиби. Калуд Вола отново раздели златото, както си знаеше, и глух за воплите на ограбените, заповяда да му врътнат овен на чеверме и да му донесат от дряновското вино.
— Вола се самозабрави — каза Белиот.
— Виждам… Ще говоря с него… Утре. Ако не разбере от дума, ще се разделяме!
Този разговор обаче не се състоя. Пред Ловеч ги чакаше потеря. Препускаха две денонощия и загубиха четирима души, докато снегът не обърка потерята пред Пирдоп. Марс поведе хората в Балкана. Наближиха Панагюрище, прекараха нощта в снега, увити в кожите, а на сутринта прати Наум да търси бивак. Три дни се криха в една тепавица над градчето, а по пладне на четвъртия излязоха на мегдана. Изпука пушка и едно момче от Негру вода рухна в снега. От двадесет и четири души отряд останаха деветнадесет. Хванаха убиеца, оказа се даскалът на килийното училище, обесиха го с петима турци и един полуумен въоръжен горски, ограбиха безмилостно всички къщи, които им се сториха по-заможни, запалиха конака и тръгнаха на юг през снежните баири. Надвечер влязоха в Стрелча. В селото нямаше турци, населението ги посрещна по-сърдечно откъдето и да било, но Вола отново проведе грабежа си. „Изтеглим ли се от селото, ще го поставя на истинското му място!“ — Марс трепереше от ярост, но не можеше да наказва четника си пред селяните. Преспаха по къщите на стрелчани и на сутринта тръгнаха за Татарпазарджик.
— Стой! — заповяда Марс, когато покривите на Стрелча се загубиха от поглед. — Вол, ела тук! Извади златото! Цялото злато на Стрелча!
— Какво говориш, княз? — Лицето на алфатарецът стана зло, очите му шарени като на котка подсказваха, че ще се бори за всяка лира. Могъщите му мускули се напрегнаха. — За какво им е злато на тия отрепки? На тях им дай кашкавал и сирене!
— Златото, Вол! — Марс измъкна пищова си и го вдигна до очите му. — Стрелям!
Калуд се обърна, откачи една торба от седлото и я хвърли в краката на Атаман.
— Ти — Марс избра момче наслуки. — Бягай обратно. Попът да върне златото на собствениците му! Чакам те тук!
Стойко от Липница обърна коня и отиде да изпълни заповедта, но до свечеряване още не беше се върнал.
— Науме, иди да видиш какво става! — каза Марс, сигурен, че е безсмислено.
Белиот се върна скоро. Стойко не беше влизал в Стрелча. Със златото в ръце беше заобиколил селото и хукнал, където му видят очите, стига да е далече от разбойническата шайка на княз Авалов.
Пред Татарпазарджик налетяха на редовен спахийски ескадрон. Марс застреля предводителя им, но в преследването двама паднаха от куршуми и петима в плен. Когато нощта ги затисна край Чепино, отрядът наброяваше единадесет души. Наум чу лай на кучета, намериха овчари каракачани, пиха мляко, ядоха безсолен хляб и се проснаха да спят изтощени от студ и преследване… Каракачаните повикаха потерята, Вола ги изкла като гергьовски агнета, но цяла седмица се въртяха из снежните чукари. От куршуми загинаха Стоян Едрия от Тутракан и Матея Попиванчев от село Биволаре, а конят на Ангел Пехливанина счупи крак и потерята го съсече пред очите им.
Удари снежна виелица, би ги три дни, но потерята се върна и когато се добраха до една запустяла мелница край Ихтиман, Марс обяви — три дни за поемане на солука! Бяха останали осем души, измършавели и подивели като карпатски вълци. Марс броди цял ден из околностите, уби няколко зайци, една сърна, откърши боров клон, върза го за опашката на Атаман и метейки следите, се върна в мелницата. Запалиха огън, ядоха дивеч и потънаха в безпаметен сън. Капнал от умора, с тръпнещи крайници, с тежка, а празна глава, Марс полегна край огъня. Знаеше, че няма да заспи, не преди да припадне от немощ. Този набег в България беше пълен провал, време беше да си го признае. Прав беше Спайдер, не можеш да освободиш някой, който не желае да бъде свободен. Можеш да лееш кръв, да грабиш, да бягаш от потери, но това е съдбата на всички разбойници по всички географски ширини. Бяха избили двадесетина османлии, но и техните жертви не бяха по-малко. Отрядът се беше стопил до една трета, а до дунавския бряг кой знае още колко момчета щяха да оставят кокалите си по полетата. „Провал!“ Според Хермес такова понятие не съществуваше, просто махалото беше стигнало фазата на отчаянието и всеки момент щеше да тръгне по обратния си път, но Хермес беше безпомощен да обясни трагедията на един народ и да оправдае освободителен поход, който се е изродил в разбойнически набег.