Малкият Вангел изглеждаше красив като майка си и мощен като баща си. Сравнен с момчетата на Сокон и Влаха, той приличаше на войнствен лебед в обкръжението на гъсоци. Чувствената, капризна уста на майка му и дългият, строен скелет на Авалови правеха от детето потомствен аристократ, а затвореният характер на баща му и олимпиадската суета на майка му го превръщаха в митичен образ на подрастващ владетел.
— Вангел — провикна се Филип. — Знаеш ли кой съм?
— Зная, княз.
— Когато ти остане време, ела да се запознаем!
Филип понечи да продължи, но гласът на момчето го спря.
— Да дойда ли веднага… — и след къса пауза — чичо Филип?
Извървяха мълчаливо къдравия есенен бряг и се изкачиха на насипа над морето. „Да, времето се разваля!“ От степта пълзяха гъсти, черни облаци, миришеше на озон, перата на чаплите бяха настръхнали.
На кея се полюшваше старият корвет. „И с това корито Вангел Авалов стана Белия дявол?“
— Корветът на дядо — обади се малкият. Филип кимна. — Плувал е по океаните, чак до островите на Филип Втори Испански. И до Нова Франция е стигал. Къде ли не е бил. Бил е пътешественик.
„Или пират? — Филип се усмихна вътрешно. — Пират, племеннико“.
— Знам имената на мачти, ветрила… Знам как се казва всяка част на кораба, но мама не обича да говоря за това.
— Защо?
— Аз съм княз — каза той така, както би казал „Обичам кучета“. Или „Аз живея в Яш“. — Майка ми смята, че морето е призвание за авантюристи и пирати.
— И дядо ти Вангел беше княз.
— Има разлика. Той е придобил титлата, аз съм благородник по рождение.
Филип повлече тесните си ботфорти към морския кей. Вангел го последва. Ботушите бяха нови, испански и притискаха прасците му като скобите на инквизитор. Една от страничните причини за отвратителното му настроение бяха именно те.
— Ти си трета генерация на князете Авалови — каза той, — но ако не беше дядо ти, щеше да бъдеш нищо… Рая, овчар или да разнасяш гюмове с боза някъде из албанските планини.
— Излишно е да ми го казвате, княз — остро каза момчето. — Аз нося неговото име. Дядо е моят кумир!
Филип или Спидер (Бързия), както го наричаха англичаните, взря мътните си очи в племенника, в единственото продължение на рода си.
— Достоен отговор, княз Вангел. Ще го запомня.
Седнаха на гнилите пънове на буната. Вятърът все още беше слаб, но с всеки миг щеше да се изостря. И полетът на чайките го доказваше. В леко време планираха по въздушните течения, в силно — летяха вихрено срещу фуриите, като че ли решени на всяка цена да ги спрат.
— Баща ми казва, че вие сте най-добрият ездач в света? — по-скоро като констатация, отколкото като въпрос каза Вангел. — Чувал съм го да твърди, че бързината ви е като на летящите катерици.
— Има ли такова животно?
— О, горите са пълни с тях, само че нападат нощем.
„Друго е искал да каже баща ти — разсеяно помисли Филип. — Искал е да каже, че и аз нападам в мрака!“ — но на глас произнесе:
— Някой свири на клавесин, на друг му се отдават чуждите езици… Аз се случих бърз. Въпрос на природа.
— Излишна скромност, чичо. Колкото един мъж е по-силен и по-бърз, толкова е по-страшен за враговете си.
— Ти имаш ли врагове?
— Враговете на Авалови са и мои врагове.
— Останаха ли такива?
— Вода Мехия ми е разказвал за нашия род — Вангел направи пауза — и за враговете му!
„Вода Мехия?“ — Филип не очакваше това, но не се и изненада. В Молдова златото купуваше всичко.
— Мъжете, Вангеле, имат и по-страшни оръжия от силата и бързината. Например коварството, подлостта, подкупа, отровата… В нашия свят бързината става все по-безпомощно средство. Един ден сам ще го разбереш… Плувал ли си с „Белия дявол“?
— Баща ми не обича морето. Сега корветът е ваш.
— И ти, и аз сме Авалови?
Вангел мисли дълго, преди да намери отговор.
— Вие, чичо, сте Авалов на силата, аз — на бъдещето.
„Къщата се нуждае от боядисване — мислеше Филип. — Тъмно бордо, цвета на засъхналата кръв… Ще разгоня всички плесенясали капитани на Белия дявол. При Спидър ще служат убийците на старата!“ Филип се отпусна на вътрешен смях, външен рядко си позволяваше, а и когато му се случваше да отприщи вратите на веселието, ефектът у околните беше по-шокиращ от внезапен, непредизвикан изблик на гняв. Смехът му звучеше ехидно, заплашително и докарваше случайните му партньори до ужас.
— Чичо?
— Да — Филип беше забравил племенника си. — Попита ли нещо?
— По-скоро мислех… Вие с баща ми… се обичате, нали?
— Защо задаваш такъв въпрос? Имаш ли причини да се съмняваш?
— Не, но за вас говорят рядко.