— Момчета — каза Марс една сутрин. — Ще се разделим по двама. Връщаме се в Килия. Зимата не е сезон за война. Напролет ще съберем нови хора и ще ударим султана. Наум остава с мен, останалите са свободни.
Тогава Вола се надигна от ъгъла си.
— Добре, княз, върни златото и да се делиме!
— Какво злато, Вол?
— Стрелчанското!
— Знаеш какво стана с това злато… Или може би не беше там?
Калуд Вола се изсмя гърлено.
— Че бях, бях, княз, ама отде да знам, че Стойко от Липница не те чака някъде да делите жълтиците!
Марс замахна и стовари тежкия си юмрук в брадата на алфатареца. Калуд залитна, но падайки, измъкна пищов изпод ямурлука си. Князът се хвърли встрани, изстрелът изтрещя нахалост, следващия миг и Марс, и Наум насочиха по две цеви във Вола.
— Стани, Вол! — сухо заповяда копелето. — Избери си ортак. — Вола посочи Анещи от Македония. — Взимайте си дърмите и да ви няма! Срещнем ли се още веднъж, ти ще бъдеш мъртъв вол, Калуде!
Обратният път минаваше през Фелибе, Заара, Казанлък, Сливен, Котел, а оттам през Балкана, та чак при Преслав слязоха в равнината. Шестдесет и четири денонощия път, преследвания, бягство, нападения над конаци и отново бягство. Във Фелибе нахлуха в палатите на румелийския бейлербей Кенан паша, сгащиха го в кревата с две кадъни, та трябваше да затрият и тях. Потерята ги гони чак до Заара, но убиецът на Филип Ткон, пашата, който отвлече Вангел, никога повече нямаше да влезе в царствения си харем.
В Заара беше меко, слънчево, сухо, но тръгнаха ли за Казанлък, отново ги лъхна Балканът. Студ, виелици, сняг до кръста, че и до шия. Великолепно животно беше Атаман, издържаше на всичко, но Наум сменяше трети кон, а и този изглеждаше взел-дал.
Край Сливен имаше пазар на животни, но кон, годен да мине Балкана, не продаваха. През нощта Марс и Белиот проникнаха в джамаата, отвлякоха една алена арабска кобила, но си навлякоха сто часа дива потеря през планината. Три дни им трябваше да заблудят турците, че отиват към Елена, а на петия влязоха в Котел. Нямаше читаци в града, но и доверие към чужденеца нямаше. Наеха стая в Аполоновия хан, напариха се с вряла вода, изядоха храната на една глутница вълци, спаха нервно, нащрек, будиха се от плъхове, от гаргите, пърхащи в стрехата, от собственото си хъркане. Не беше съмнало още, когато тръгнаха да превалят планината. Загледан в Марс, Наум откриваше дълбоките промени, настъпващи, в него. Гняв и ярост! Князът беше променил изражението си. Очите му светеха като на разярена котка, ноздрите му се разширяваха, кожата му се опъваше и заприличваше на самия сатана…
Така живееха четвърти месец — или нападаха, или бягаха от потери, спяха като таласъми и отново ставаха роби на княжеската ярост. Марс не говореше, освен когато заповядваше, но насън стенеше като дете и Белиот се чудеше как да му помогне.
— Какво ти е, Марс? — попита веднъж той. — Какво те коси, за бога?
Марс не отговори тогава, но няколко часа по-късно внезапно избухна.
— Милиони читаци! Не можеш ги изкла всички, по дяволите! Не се ли вдигне българинът, такива като нас са плюнка в морето! А той не мърда, спи! Спи скота му овчи и не го е еня, че такива идиоти като теб и мен са тръгнали гордост да му вдъхват!
После млъкна. Мълча от Преслав през целия Делиорман, а това беше пет дни път, че и повече. Белиот започна да мисли, че е онемял, когато една вечер съгледаха село в далечината.
— Наближаваме Дунава — с пресипнал от неупотреба глас каза копелето. — Ще потърсим огън за през нощта, а утре ще се прехвърлим в Буджак.
Селото се оказа голямо, житно, с хан и кръчма. Наеха стая, прибраха конете на пълни ясли и седнаха. Ханджията им опече овнешки бут, донесе две кани вино и отиде да си гледа работата.
— Наздраве, Науме — каза Марс. — Край на мъките. Утре сме си вкъщи!
— Искам да те питам нещо, Марс?
— Казвай? — подкани го с пълна уста той.
— Истина ли е, че ще се върнеш тук напролет?
Марс остави храната, погледна го разсеяно, избърса устата си, понечи да отговори… Тогава изтрещя пушка и той рухна върху масата. Наум скочи. Срещу него с чекмаклийки в ръце и широки усмивки на лицата стояха Калуд Вола и Анещи Македонеца.