— Отсъствах дълго. Редно е да ме позабравят.
— Сега, когато сте тук, ще се виждаме често, нали?
— Разбира се.
Вангел мислеше. Очите му бяха сериозни, устата високомерна и капризна.
— Приличате ли на дядо?
— Външно баща ти прилича повече. Дядо ти беше рус… Приличам на баба ти София, макар че в ръст и тяло взех нещо и от него.
— Той е бил страшен човек, нали?
— Бях много малък, когато загина… но и аз съм чувал да го наричат… да кажем, „страшен човек“.
— В „Галан“ избягват да говорят пред мен…
„Имат право… — помисли Спидер. — Константин видя достатъчно кръв, макар и да не натопи ръцете си в нея…“
Когато брат му заминаваше от Виенския лицей за Яш, Филип се готвеше да пришпори Атаман към стана на Густав Адолф. Сядаха върху конете и се чудеха какво да си кажат. Между тях имаше жена, вражда, насилие, спряло на прага на братоубийството…
— Връщам се в Яш — беше казал Константин. Ще живея уседнало. Белия дявол ни осигури лек живот. Ако решиш да се върнеш, не ми припомняй нито Лондон, нито Виена и никога не искай от мен да те чувствам брат. Ако един ден имам син и той се окаже с вашия нрав… твоя и на Белия дявол, с фрустрация ще го откажа от кръв… Дори ако трябва да го кастрирам!
„Фрустрация?“ — Филип беше чувал този термин, употребяван само в монашеския му смисъл, а там той означаваше насилствено отказване от секс.
Тръгнаха към Скендера. Вървяха рамо до рамо, чичо и племенник. Вода Мехия товареше семейството си в пищна, по румънски, дори по цигански шарена карета. Филип не държеше да присъства на раздялата.
— Ще ида да видя коня си — каза той, обърна гръб на малкия и закрачи към стопанския двор.
Прекараха вечерта в тесен семеен кръг. Вангел беше легнал, Ната разтреби масата и сервира вино около камината в патиото. Над главите им беснееше бурята, но все още дъждът не беше стигнал Скендера. Чуваха го да трещи навътре в морето. Алика отиде да погледне сина си и се бави дълго. Филип чувстваше очите й цялата вечер, чувстваше обаче и напрежението на брат си. През главата на вечно мрачната им майка двамата братя разменяха насилено учтиви погледи, всъщност пълни с разбиране, а затова и с неприязън, Филип се мъчеше да задържи очите си на Сур. Беше познал вълкодава, чувстваше острата му старческа миризма и търсеше думи, с които да оправдае смъртта му. „Древните са посичали и коня, и кучето на воина над гроба му…“ Каква глупост, но той щеше да заколи тази мърша на гроба на баща си.
— Имаш чудесен син — каза Филип, отпивайки от чашата. — За разлика от теб, едното му око е в морето.
— Влече го дядо му — учтиво, но остро отговори Константин. — На неговата възраст личността на Белия дявол изглежда обаятелна.
— За жалост само за него! — подхвърли София. — Баща ви заслужаваше обожанието и на синовете си!
— Мамо! — гласът на Константин звучеше и уморено, и примирително.
„Кой знае колко пъти е чувал този упрек? — разсеяно помисли Филип. — Къде, по дяволите, се дяна Алика?“
— Така е, синко, нито един от вас няма да достигне величието на баща си!
— В Англия казват, че гениите се раждат през поколение — подхвърли Спидер.
— Дай боже! — София се прекръсти. — Чул те господ, Филипе… Ако двореца „Галан“ не лакира сабята му?
— Няма такава опасност — продължи Спидер, поглеждайки брат си. „Запомни, че не друг, а аз ти се притичам на помощ!“ — Момчето расте силно, буйно, чувствено. Такива трудно затъват в салонното блато.
Алика излезе на верандата „преплува“ о̀паса на къщата и развяла червените си коси на вятъра, се спусна по стълбите, влезе в патиото и се отпусна в креслото до мъжа си.
— Ще вали — със силен, звучен акцент каза тя. — По-добре да влезем в салона?
— За мен е време да лягам — каза София.
— И за нас. — Гласът на Константин звучеше неуверено, но затова пък високо и с имитация на императив. — В зори се връщаме в Яш.
— Но аз не искам да лягам! — възрази Алика. — Нощта е моето време.
— Днес ще легнеш, когато аз кажа!
Филип допи чашата си и се изправи. Беше видял и чул всичко, което искаше да види и чуе.
— Ако се разминем сутринта, добър път… Лека нощ, мамо.
— Чакай! — албанката вдигна ръка, но остави уморения си поглед на огъня. — Реших да ви разделя. „Галан“ на Константин, Скендера на Филип, имота наполовина, корвета за този, който положи клетва да удари вуйчо си Менон?
Лицето на Константин отново изрази смесица от отвращение и високомерие.
— Един ден ще се удавиш в собствената си ярост! — каза той.
— Ти, Филипе? — попита албанката.
— Кой ще разпознае Менон след толкова години?
— Влаха, но ударът трябва да нанесе Авалов!