— Благодаря, Влах — каза Спидер. — Свободен си.
— Княз. — Влаха свали шапката си, но остана на седлото. — Обещах на майка ти да ги върна при Котленеца.
— Остават тук! Довиждане! — Спидер се огледа. — Прислуга! — викна той. Появи се Ната. Да, така я наричаше майка му. — Храна за моите гости… и вино. Сервирай в кръглия двор! Конете да се изтимарат и да им се намерят боксове!
От вратата на спалнята си се обади старата. Говореше на френски.
— Започнал си да заповядваш, Филипе? Така трябва, княже! Време ми е да си почина. Дръж тези вълци изкъсо. Аз ги направих богати, ти трябва да ги направиш истински врагове на султана!
Спидер трудно потисна раздразнението си. „Ще трябва да й покажа мястото! Когато аз говоря на робите си, никой няма да ме прекъсва!“
— Добре, мамо — на френски отговори той. — Остави ме да се запозная с тези мъже. От днес Ната е твоя лична слугиня. Аз ще потърся прислуга за къщата…
Наемниците стояха почтително, но без онова угодничество в очите, което така лесно придобиваше зависимият човек. Наум Белиот и Марин капитан бяха жилести мъже с ръста на Константин, но дори Миро Челеби, нисък и набит, имаше пъргави крака и мощен врат, в който беше стаена животинска сила.
— Кой се грижи за корвета? — попита Спидер.
— Аз, княз — отговори Марин капитан.
— В какво състояние е… „Белия дявол“? — Филип се засмя дрезгаво, безпричинно, но това не се отрази по лицата на събеседниците му.
— Годен е да плава, но за война, камо ли за абордаж е старо корито. Днес строят тесни и дълги фрегати.
— Така е — кимна Спидер. — Но за да купим нов кораб или за да го вземем с пристъп, това корито трябва да ни отведе в Средиземно море… А може би и по-далече, Анверс, Ротердам или нагоре до градовете на Ханзата.
— Корветът е готов да тръгне утре — беше краткият отговор на Марин капитан и Спидер го хареса.
— В Османия ви чака въже, нали?
— Или брадва — обади се Белиот. — По-вероятно брадва.
— Тогава ние с вас се връщаме заедно от Англия. Нашата война свърши, върнахме се за уседнал живот.
— Къде е Англия? — попита Челеби.
— Ще ви кажа, като му дойде времето.
Ната внесе пъдпъдъци и вино.
— Подкрепете се, момчета — каза Филип. — Ще служите при мен. Наздраве! Довечера ви чакам за разговор!
Спидер намери майка си на гроба на Белия дявол. Спеше в плетения стол-люлка, отпуснала сухата си ръка върху главата на вълкодава. Сур го усети, ушите му щръкнаха, изправи се с пъшкане, озъби се, направи крачка напред и падна мъртъв. Албанката не почувства смъртта. Спидер се вгледа в спокойното й, отпуснато лице. „Била е красива?“ Да, той помнеше ярката, пресолена красота на майка си…
Филип влезе в стаята си, съблече се, легна и заспа непробудно. Тялото му бавно изпускаше натрупаната в бягствата умора, но я изпускаше и се възраждаше за изстъпленията, на които го подлагаше бесният нрав на Спайдер… Къде, по дяволите, щеше да плете паяжините си, самият той не знаеше.
Забил два мускета в калъфите на седлото, поставил трети на коленете, Филип отиваше на лов, но когато София го попита:
— Къде си тръгнал?
Той отговори:
— Отивам да мисля.
Почувствал разходката, Атаман се разигра още в конюшнята, а вън от двора едва го задържаше. Наемниците копаеха гроб на вълкодава, княгинята ги надзираше с онази част от вниманието си, която не беше заета във вечен разговор с Белия дявол. Спидер отпусна поводите и позволи на жребеца да избере и темпото, и посоката. Летяха известно време покрай брега, после Атаман напипа отъпкан път и заобикаляйки езерото от изток и север, изравни галопа и продължи да препуска за свое удоволствие. „Къде отивам?“ — разсеяно помисли Филип. Беше все едно къде, стига да е далече и да е сам. Скендера го потискаше, но и връщайки се вкъщи, той не беше очаквал друго. Мрачните, квиетични монолози на майка си, греховна връзка с жената на брат си, съмнително преследване на бащината повеля… И каква беше тя? Някъде на юг, зад Дунава, бащиното му племе гинеше под османски бич. Какво общо имаше с това той, Спидер? Животът минаваше толкова бързо, че на човек не му оставаше време да разчисти своите сметки, камо ли тия, които един пират е бил годен да натрупа през дивото си, макар и кратко съществувание.
Атаман нахлу в гората и Спидер измъкна мускета. Не стреля нито веднъж, макар в храсталаците да гъмжеше от дивеч. Стрелбата по невъоръжена цел никога не беше му доставяла удоволствие. Съвсем друго чувство изпитваше срещу вдигнати цеви и с друга тръпка посягаше към оръжието. Жребецът препускаше повече от два часа и още „не беше си начесал крастата“. Клони и храсти шибаха Спидер в лицето, забиваха се в дрехите му, но без да бъде средоточен или разсеян, не ги усещаше. Прелетяха край цигански катун и ниски, злобни кучетата дълго ги преследваха. Слънцето преваляше на запад. Щеше да залезе кротко, в прекършено меко сияние, но от морето отново се задаваха облаци. „Трябва да бягам от дъжда“ — помисли Филип, но нито промени посоката, нито ускори галопа на жребеца. Излязоха от гората. Пътят продължаваше по объл хълм, а вляво долу, на брега на някаква река се гушеше Татарбунари.