Пазарището приличаше и на катун, и на площаден театър. Между сергиите се разхождаха цигани мечкадари, турци, препасали криви ятагани на широки пояси, руски и полски панове с паунови пера на калпаците, казаци, татари, ромъни, власи, може би дори българи.
— Откъде се връщаш, княз? — попита вода Сокон Мехия. Из къщата се чуваха гласовете на Бриджит и слугите, навън трещеше буря, мълнии се гонеха над морето и осветяваха широката остъклена тераса, на която им сервираха червено френско питие, по-гъсто от вино и по-слабо от ликьор.
— От война — отговори Филип.
— Навремето баща ти казваше „от път“. — Сокон беше остарял, лицето му беше сбръчкано като пехотински ботуши, но зъбите и косата светеха ослепително бели. — Особено когато не искаше да продължи разговора.
„Излишно настройвам грузинеца срещу себе си!“ — помисли Спидер.
— Воювах на страната на Чарлс. Избрах губещата страна, но с нея бяха свързани контактите на баща ми.
Сокон кимна.
— Не забравяй, че участвах в битката за Гибралтар!
— Не забравям за миг — прекъсна го Филип. — Лордовете Мърдок и Хоукинс те наричаха най-веселия капитан на Белия дявол.
— Да, весели времена бяха… Ще ми отговориш ли на един въпрос?
— Не знам, лаз. Не съм научен да откровенича.
— Защо се смразихте с брат ти?
Спидер го погледна за миг и побърза да отмести очите си на бурята.
— Не употребяваш ли силен израз?
— Дано — меко каза пиратът. Филип чу дори мекушави, сенилни интонации, а той имаше трениран, остър слух, свикнал да търси заплахата на думите.
— Имаше жени… Първо в Лондон, а после и във Виена. Когато бягах от Валенщайн, взех любовницата му със себе си. Константин ни настигна в Телч. Щяхме да леем кръв за една унгарка… Беше отдавана изтече много вода.
— Какво стана с унгарката?
— Убих я. По-добре беше да умре тя, от колко някой от нас… Докато той я погребваше, аз се смесих с войските на Густав Адолф и продължих на север.
— Константин не е злопаметен — каза грузинецът след дълго взиране в огъня. — Ще прости…
— Баща ми би ли простил, лаз?
— Да. Във Вангел имаше великодушие. Това беше една от чертите му, които най-често са ме поразявали.
— Искам истината за него, Соконе. Пиратската истина и целта му. От всичко, което знам за него, най-съмнителна ми изглежда целта.
Сокон дълго обмисляше отговора си, а когато проговори, Филип чу всичко, само не това, което искаше да знае.
Спидер излезе на тържището преди разсъмване. Земята беше влажна и дъхава, листата по дърветата лъщяха като лакирани, но кестените бяха извадили фалшиви цветове, а това значеше, че идва тежка зима. „Колкото по-рано сковат студовете, толкова по-добре. Имам нужда от време, от много време! Зимата ми трябва за сън и размисъл!“
Цялото му същество го теглеше в Лондон. Дори кошмарите му бяха английски, макар че вече години бродеше из континента. Къщата на Джамейка Роуд все още беше негова, но ако се върнеше там, веднага щяха да го положат на дръвника. Британия беше забравила не само бащините му заслуги при Гибралтар, но клерикалите подложиха на изтребление дори главните виновници форт „Провидънс“, бивша испанска Суета, днес да бъде ярък бисер в короната за ужас на католиците от Средиземноморието. Южният бряг на Гибралтар беше едно от най-значителните британски владения, но паметта на преподобния Оли беше къса, великите нации не познаваха благодарността. Хоукинс, Мърдок, Бруукс и другите бяха обявени за пирати и избесени във вътрешния двор на Тауър, загина дори потомственият аристократ Джон Дърмънд, а той беше замислил и ръководил тази война. Кромуел не посмя да го обеси като разбойник, но не се посвени да го отрови, и него, и жена му лейди Даяна, кръвно свързана с властващата династия… И въпреки това Лондон беше градът на мъжете. Европа употребяваше твърде много коприна, лак, парфюми, за да му изглежда достойно място за живеене. Може би Париж или Истанбул, но откакто в паническото си бягство заряза целия си наличен капитал на Джамейка Роуд, не можеше да иде където и да е, преди да уреди наследството си и да влезе в пълното му владение.