— Откъде знаеш такива подробности, архонт?
Византиецът се усмихна тъжно.
— С годините и ти ще се научиш да разгадаваш домогванията на владетелите — отговори той, избягвайки прекия отговор. Мълчаха дълго.
— Защо ми казваш всичко това, архонт? Когато конницата на шляхтите се разположи под прозорците ми, аз така или иначе ще го науча. Предупреждаваш ли ме? Или ме съветваш?
Отново ги затисна мълчание. Вангел се събуди. Чуха го да крещи от прозореца. Всяка сутрин така разговаряше със сина на съседите. Ратаите поведоха конете на водопой, Йоан пееше една от безбройните си диви песни, блъскайки в унес дъното на някоя медна посуда.
— Не знам, княз. Бих искал да кажа: „Отведи семействата си в безопасност“, но не знам такова кътче на земята. Британия беше островът на Надеждата… Беше. Полско-литовското кралство воюва с татари и казаци, Валенщайн с Густав Адолф, Лудвиг XIV с фламандци и австрийци, италианските кралства воюват помежду си повече от двадесет години, а нито в Испания, нито в Отоманската империя вашето фамилно име може да разчита на гостоприемство.
— Да, така е. — От устата на Ткон Македонец течеше самата истина. Наистина, къде? Киркира, родният остров на майка му. Но и той беше отоманско владение, макар че Високата порта вече десета година със сетни сили устояваше на претенциите на… Константин вдигна глава и срещна погледа на архонта.
— Сети ли се, княз?
— Венеция?
— Републиката е единственото убежище за вашия род!
— Но там е вуйчо ми Менон… Майка ми го е осъдила на смърт?
— Ти и Филип ще отмените тази присъда. Във властта ви е. Щом Белия дявол го пожали навремето, синовете му могат да постъпят по същия начин!
„Белия дявол?“ От години Константин се опитваше да нарисува верен портрет на баща си. Името му предизвикваше най-различни чувства, у едни страхопочитание, стигащо до обожанието, при други презрение, примесено със страх, завист, любопитство… какво ли не, само не и безразличие. Вангел дон де мар беше успял да респектира всеки, до който се беше докосвал. Ако съдеше по разкази и спомени, образът беше твърде противоречив, за да му се довери безрезервно. Склонността на Белия дявол към нападение, бесният му гняв, отмъстителността създаваха от покойния пират така наречения холерик, тип опасен и, общо взето, рядко срещан. Константин би нарекъл холерик единствено брат си Филип… Но това беше само част от образа на Великия дон. Ако можеше да се вярва на майка им, а все пак тя беше живяла с него, беше му родила двама синове и бракът им беше безупречен, породен от любов и протекъл в хармония, тогава Белия дявол ставаше внимателен, търпелив, недоверчив, хитър, властен, а това беше типично за меланхолика, беше в пълен разрез, дори в нетърпимост с холеризма и създаваше напълно недостоверен образ. Самият той изявен меланхолик, по природа склонен към анализ, търсещ истината, дори болезнената, не можеше да приеме на доверие толкова противоречиви описания.
— Архонт, баща ми прости ли на Менон?
— Да, макар албанецът да посягаше към врата му.
— Ако му простя аз, Филип ще го разкъса!
— Ще говоря и с него, и със София. На север от Дунава предстоят преломни събития, но султанът е зает с войни из моретата. Воюва с персите за Египет, с Русия за Армения и кюрдските планини, с Венеция за Крит, Кипър, Киркира, с Британия си съперничат подмолно за някои африкански пристанища… В Буджак ще управлява бейлербей Кенан паша Румелийски. И сега станът му е на брега на Дунава. Той е страхлив, подлостта му е широко известна и ще ви затрие по карагьозчийски с фермани, дунанми и маанета и ще получи награда от клана Кюпрюлю, който вече петдесет години управлява Империята. Венеция е принудена да воюва с Високата порта, ако не иска да бъде удушена в собствените си стени, вашият род е осъден на вечна война с исляма, затова и мястото ви е там, сред доновете на Републиката.
„Има нещо вярно!“ — мислеше Константин, заслушан в думите му, но заедно с това виждаше и една непреодолима пречка. Републиката не признаваше аристократичните титли, а никой, и господ бог не би убедил Алика да се откаже доброволно от единствената си истинска любов — дворцовата принадлежност. Дъщеря на земевладелец от Търговище, познала охолството от пелените, Алика нямаше отношение към богатството, ламтежът за злато й беше чужд, но титлите я замайваха. Константин все по-често мислеше, че именно те бяха истинската причина за техния брак, създаваха й чувство за значимост и превъзходство и тя по-скоро би рискувала бедност, дори опасност от затриване на целия род, отколкото нова незначителност на името си.
— Не знам, архонт. Такава стъпка трябва да се обмисли внимателно. Родовите интереси са преплетени с твърде много лица, фирми, банки, за да мога с един замах да ги откъсна и пренеса другаде!