Константин извървя площад „Галан“, заобиколи градината на двореца и влезе в „Сибиу“. Нямаше никой, беше рано, но Лиза излезе да го посрещне.
— Добре дошъл, княз Авалов? Не съм ви виждала отдавна.
— Бях в Буджак, Лиза. Разпореди да ми сварят черно кафе?
— Разпоредих — усмихната каза съдържателката. — Видях ви отдалече. Как е благородната ви майка?
— Добре, Диза, благодаря. Старее, но се държи.
— Няма ли да се върне в Яш.
— Селският живот й допада. На тази възраст жените търсят усамотение в спомените.
Разгърдено и предизвикателно момиче внесе кафето, на подноса имаше две чаши… „Лиза ще ми прави компания? Какво ли иска да научи?“ Съдържателката се отпусна в креслото срещу него и отвори кутия с пури.
— Все още нямате пороци, княз?
— Все още… — колко ли годишна беше Лиза. Добре изглеждаше, кожата на гърдите й беше млечнобяла, по врата, лицето и ръцете все още нямаше бръчки, но погледът я издаваше. Най-бързо остаряваха очите на жената.
— Чухте ли новината, княз? Негово височество заминал за Францбад? — Лиза изглеждаше възбудена, като че ли уплашена, но Константин беше разсеян и забравил пророчествата на Ткон Македонец.
— Сигизмунд е болен, Лиза. Виждате ли нещо странно?
— Взел е цялата си свита… Включително унгарската конница.
— Така ли? И как се тълкува това в салоните?
Лиза се огледа. От вътрешните стаи се подаваха лицата на нейните дами, очите им го опипваха, като че ли очакваха съдбовен отговор.
— Говори се за нашествие от север и от юг. Конницата на султана преминала Дунава. Татарите се спускали по Днестър на салове.
— Глупости — каза Константин. — Буджак е спокоен. Та нали онзи ден бях в бащиния си чокоят?
— Момичета — извика Лиза, — княз Авалов отрече! Нищо не ни заплашва в „Сибиу“!
„Девиците на удоволствието“ излязоха от дискретното си убежище и нахлуха в салона.
— А крал Стефан Полски? Вярно ли е, че нахлул в Седмо градското княжество? Кой ще ни защити от турците? Вярно ли е, че харемите им са пълни с християнски момичета?
Константин взе кафето си и ги изчака да млъкнат.
— Любезни госпожици — все пак каза той, — уповавайте се на вашите защитници. Тук, в сърцето на Молдова, вие сте в пълна безопасност.
— Сигурен ли сте, княз? — недоверчиво попита Лиза. Константин кимна.
— Могъщите християнски владетели няма да допуснат султана на север от Дунава… Благодаря за кафето, Лиза.
— Тръгвате ли, княз? Защо не вземете сиестата си при нас? Момичетата ще бъдат поласкани?
— Друг път, Лиза, чакат ме неотложни дела!
Княз Авалов извървя обратния път. Яш спеше, дори просяците му дремеха в сенките на пожълтелите кестени, но дворците „Енеос“, „Мойчан“, „Марко Северни“ бяха затворени, прозорците запердени, вратите залостени… „Нима е започнало бягство?“ Дворецът изглеждаше напуснат, съседните имения „Върбас“, „Маринеу“, „Сеге Урану“ също… Единствено „Галан“ приличаше на обитаема къща. Константин подмина дома си, прекоси реката, изкачи хълма и застана над Гвардейския на негово височество Сигизмунд конен полк. Още по пътя тишината взе да го тревожи, но от билото на рида картината му се стори тягостна. Полкът беше отпътувал, може би ескортираше княза, но по пътя за Клуж се точеше безкрайна колона от карети, каруци, ездачи, дори пеши бежанци с покъщнината на гръб пълзяха на запад. „Бягство?“ Първата му мисъл беше да изпрати близките си във Виена, но нито Вангел, нито жена му бяха в „Галан“, а и ако опасността беше толкова непосредствена, Ткон Македонец щеше да се върне.
Константин влезе в къщата и седна да чака. Свечеряваше се, но нито Вангел, нито Алика се връщаха. По залез се появи Аурел Абруд. Беше яхнал алената си хановерска кобила, изглеждаше запъхтян, възбуден, черните му очи святкаха гневно.