— Ната — провикна се княгинята. — Горчиво кафе и един сухар. Един-единствен!
Двадесет и пет безконечни години албанката пиеше кафе и ядеше сухари, както някога правеше мъжът й… Съобщението за смъртта на Вангел я настигна в Лондон, в градския дом на Дърмъндови. София повери децата си на сър Джон и тръгна обратно. Повече от месец й трябваше да пропътува Европа от Канала до Понт, макар че не жалеше злато за коне и че спеше в ландото. Бяха погребали еничаря, месото му беше започнало да капе от костите, но от Вангел все още нямаше помен. Когато суетнята свърши и София остана сама, Сур захапа полата й със зъби и я заведе на морския бряг. Заплува яростно, с лай, обръщаше се да види дали го чака на брега и продължаваше. На стотина метра отново спря, вдигна глава, проточи шия и зави високо, пресипнало, гневно… Така беше вил на гроба на баща й Лячи Шкодер, на гроба на брат й Дако. София разбра, там, на дъното, лежеше нейният мъж, пирата.
Децата растяха, завършиха лондонския колеж „Имануел“ и постъпиха във Виенския хусарски лицей. Веднъж в годината се връщаха и животът в Скендера се променяше. Цвилеха коне, лаеха кучета, вечер до късно гласовете им кънтяха край многобройните кахлени камини в патиото на кръглата къща. После идваше есента и икономът започваше да подготвя имението за зимуване. София поддържаше кейовете на езерото и в морето, редовно калафатеше „Белия дявол“… По завещание флагманският кораб на пирата се падаше на Константин, но първородният й син бързо разбра, че не е роден за море, камо ли за морски бури, и го изостави на нейните грижи. Ливадите се косяха всяка пролет, всяка есен Котленеца пребоядисваше огради, обори, пренареждаше керемиди, подменяше изпочупените плочници в двора… „Кого чакаш, мамо? — питаше Константин. — Той лежи в гроба!“ „Духът му е тук!“ — упорито отговаряше София.
За яшкия дом „Галан“ се грижеше Игнат, българин от Браила.
— Страшна жена е княгиня Алика, господарке! — страхливо мълвеше той. — Гневът й като огън руши всичко, красотата й като чума, магия драконова…
София не надаваше ухо на приказките му. Тя беше живяла с Белия дявол и през ум не й минаваше да се стряска от злия нрав на онова момиченце, снаха й, макар че все повече се дразнеше от упоритото й пренебрежение към Скендера.
— Връщай се в „Галан“, Игнате, и пази Вангел! Случи ли се нещо с детето, теб ще държа отговорен! Не дай боже, с кремък ще ти одера кожата!
Иван Калудов, или Влаха, както го наричаше Вангел, се грижеше за бившите чокояти Кобадин и Неводари, това беше официалната му роля, неофициалната — продължаваше зърнения трансфер… Бог затри до корен родовете Кобадин и Неводари… с жени, с деца, с внуци… Имотите опустяха и княгиня Авалова ги изкупи на безценица от земското попечителство при двореца на Сигизмунд.
София затри чокоите, бог да опрости греховете им и не само тях. Затри ги в чужди ръце, но със златото на Белия дявол. „Мъртви са враговете ти, Вангели — шепнеше тя, коленичила до гроба му. — В кръв ги удавих, скъпи, за упокой на душата ти… а приятелите ти — живи и здрави. И Сокон Лаза, и Влаха, и брат ми Лазар с оная кучка Мана слугинята, и копелето ти Марс, и Джон, и Аурел, и потомствата им… И синовете ни са живи и здрави, пирате, но поеха, по свой път вървят. И за зърното не бери грижа, Бели дяволе. Сокон и Влаха водят керваните по Дунава, от Виена ги поема Аарон Асса на път за германските княжества, та чак до царството на шведите оттатък Студено море…“
Сур вдигна глава. Гуреливите му очи се взряха в лицето й, ноздрите му се разшириха.
— Какво има, Сур? — София прекара суха длан по козината му. — Почивай, старче.
Вълкодавът напрегна мускули, изправи се, обърна глава към къщата и зави. Албанката се заслуша в гласа му и го разбра.
— Челеби, Науме, Ната — викна тя. — Пригответе банята! Синът ми Филип се връща!
Конникът приближаваше ходом. Сух, стриган късо, със силен кестенов загар, Филип се полюшваше лениво на седлото. Яздеше Атаман, араби от разплода на Лазар, който Сокон му беше закарал чак във Виена. Изглеждаше възмъжал, дори остарял, а едва беше навършил тридесет и първата си година, лицето му се беше издължило, тялото напълнило с желязо, но очите бяха потъмнели, добили мътен, като че ли кален цвят. Избистряха се само в похот и агресия, но тогава ставаха очите на баща му, макар че и по цвят, и по форма бяха нейните.
— Откъде идваш, сине?
— Европа — Филип целуна ръка на майка си, хвърли поводите на Наум Белиот и я поведе към къщата. — Как си, мамо?
— Добре, Филипе, благодаря на бога, все още имам сили да изпълнявам заветите на баща ви.