— Турците ли чакаш, Константине? — пресипнало викна той. — Няма да закъснеят! Снощи са минали Дунава между Прут и Серет. Наближават Яш.
Княз Авалов скочи.
— Вангел изпраща византиеца към реката!
— Бързо… Коня!
Константин оседла жребеца, яхна го като насън, заби шпорите и препусна към Прут. Аурел яздеше до него. Отминаха влашките села и започнаха да изкачват Буковина. Ставаше все по-тъмно, захладня, луната все още не беше изгряла. „Всеки момент ще видим реката!“ — паниката му нарастваше. Вече знаеше, че няма да срещне Вангел по обратния му път. Надеждата му беше, че е успял да премине Прут и заедно с Ткон Македонец язди към Скендера… Заслепи ги огън. По протежението на реката, докъдето стигаше поглед и на север, и на юг, горяха клади. Турците бяха разположили биваците си на десния бряг и протяжният лай на зурните им трепереше във въздуха.
— Господи! — промълви Константин. — Господи, смили се над сина ми!
— Да се връщаме, княз? Сега всичко е в ръцете на бога!
Константин беше онемял, оглушал, взираше се безсмислено в огъня като нощна пеперуда в свещ, по гърба му шуртеше пот, зъбите му тракаха като на престарял вълк, изоставен от глутницата.
— Константине?
— Върви, Аурел… Магдалена те чака… Трябва да намеря Вангел!
— Ако са го заловили, ще го откупиш! Върни се в „Галан“ и чакай известие.
— Вангел е там, долу, Аурел… Отивам да го търся… — князът смушка коня. — Върви, Аурел… Бог да те пази!
Княз Константин Авалов се бореше с треперенето и чакаше да го въведат, при османския предводител. Входната тента на шатрата беше вдигната и през кривящия образите огън виждаше двама мъже, седнали на дебели възглавници, да бъркат с ръце в тава, пълна с нещо бяло, може би ориз. Кенан паша и неговият гост вечеряха. От Карпатите духна леден вятър, замириса на сняг. Конете бяха наметнати с чулове, конниците лежаха около огньовете. Само той и двамата му пазачи подлагаха гръб на северняка. Тревога, студ и нетърпение… „Докога това куче ще ме държи прав?“ Константин се опитваше да търси сина си с поглед, но ако турците държаха пленници, то едва ли беше тук, в близост до шатрата на пашата? „Не се ли набутах сам в капана? Може би сега Вангел е на десетки версти оттук, в пълна безопасност? Ако не дай боже нещо се случи с мен, Аурел ще предупреди брат ми. В живота се мразехме, но в смъртта ще останем братя… Смъртта примирява и най-страшните врагове!“
Гостът на пашата се изправи, излезе пред шатрата и каза нещо. Охраната го подкара с върховете на ятаганите. Константин се извърна вбесен, но гласът на велможата го закова на място.
— Господине — тембърът беше висок, писклив тенор, езикът френски. — При неподчинение охраната има заповед да убива!
Константин Авалов преглътна обидата, наведе се и прекрачи входа на шатрата.
— Вие ли се представихте като княз Авалов? — попита пашата, без да промени позата си.
— Да, паша… — Константин понечи да приближи огъня, но тежката ръка на придружителя падна на рамото му.
— Кажете всичките си имена, княз! — заповяда пашата.
Авалов механично изрече цялата си фирма. В шатрата гореше огън, вятър не го мъчеше, а като че ли и тревогите му намаляха. Той беше сред мъже, с които можеше да разговаря.
— И търсите сина си?
— Да, паша.
— Кажете и неговото име?
— Княз Вангел Авалов.
Османлиите се спогледаха. Весели, като че ли ласкави пламъци блеснаха в очите на бейлербея.
— Навремето негово височество великият везир Мехмед Кюпрюлю паша беше оценил главата на един разбойник със същото име!
Константин почувства нарастваща паника.
— Много вода изтече оттогава, паша. Синът ми няма шестнадесет години. Бива ли едно дете да отговаря за деянията на дядо си?
— Аллах, не! — Кенан протегна ръка и му посочи възглавница. — Седнете, княз. Ернест паша ще се разпореди да потърсят момчето сред пленниците.
Другият велможа имаше сини очи, остър малък нос, руси коси, подаващи се под чалма, опасана с лисича кожа.
— Аз съм германец, княз, но правоверен мюсюлманин! — Ернест паша предвиди въпроса, изпревари го, поклони се по турски и излезе от шатрата.
— И така, княз, вие сте син на Белия дявол?
— Да, паша. Бях по-малък от моя син, когато баща ми загина.
— Велик враг! — Кенан се поклони ниско. — Преписката по издирването му е от Светото писание по-дебела… Какви потомци остави Белия дявол, княз?
— Двама синове и внук… вашия пленник, паша. Със сина ми пътуваше един елински калугер, възрастен човек, беззащитен…
Бейлербеят запали къса лула и се излегна на възглавниците.
— Говорете, княз!
— За духовника ми е думата… Беше мой гост.