— Не се ли казва Филип Ткон този божи служител? — попита пашата.
Константин изтръпна. Имаше чувството, че лети в пропаст.
— Да, ваше превъзходителство. Откъде знаете това име?
— Империята ни е велика, княз. Агенти бол, ядат пилафа ни. Елинът воюваше при Лепанто под командата на Белия дявол, нали? И той има дял в срама на адмирал Али паша, да опустее името му!
Най-накрая Константин позна истинската интонация на пашата. Това, което беше взел за кротост, беше притворство, добронамереността — лукава ехидност, разговорът — разпит… „Да, сам паднах в трапа, но повлякох и други… Повлякох близките си!“
— Къде е брат ви Филип, княз?
— Добре сте осведомен, паша!
— Великата империя трябва да познава враговете си.
— Брат ми и аз никога не сме вдигали ръка срещу султана!
— Все още… — пашата се усмихна учтиво, дори дружелюбно. — Та къде казахте, че се намира княз Филип?
— Не знам, паша. Писмата идваха от Британия, но вече втора година мълчи.
— Моите сведения са други, княз. Съгледвачите на Падишаха, да се роят дните му, докладваха в Илдъза, че княз Филип е на територията на княжеството?
Константин окончателно се поддаде на отчаянието си.
— Какво искате от моя дом, паша? Ако е злато — ще се откупим. Ако е властта ни — нямаме власт… Ако дължим прошение за милост — по корем ще се влача в краката на султана, но за бога не посягайте на невръстни деца! Белия дявол е мъртъв, а ние, синовете му, живеем в мир с Империята.
— Засега, княз — Кенан плесна с ръце. В шатрата влетяха вардианите. — Конят на княза. Да си върви в мир — обърна се към Авалов. — Ако синът ви падне в наш плен, ще пратим човек за преговори и злато!
Кенан скочи пъргаво, изтласка го от шатрата и пусна тентата зад гърба му. Когато възсядаше коня, Ернест паша се появи от мрака.
— Височайшият ви син не е сред пленниците, княз. Най-вероятно ви чака вкъщи.
Константин пришпори жребеца и се понесе като луд. Не чувстваше нито студ, нито клоните, които го биеха през лицето. Когато скочи пред „Галан“, целият град тънеше в мрак. Обходи всички стаи. Нямаше никой, нито Вангел, нито Алика, нито слугите… „Къде ли е жена ми, по дяволите!“ На бегом прекоси площада и хлътна в Абруд. Къщата беше пуста, вратите и прозорците заковани. Заковани и напуснати бяха и „Върбас“, и „Сеге Урану“, и „Мойчан“, и „Марко Северни“…
Обезумял, Константин връхлетя в „Сибиу“… И тук нямаше никой. В целия Яш беше останал само той, княз Константин Авалов, злощастният потомък на Белия дявол.
През нощта плъзнаха мародери. Княз Авалов зареди мускетите, запали светлините и седна да чака. Цигани разбиваха дворците, грабеха, пееха и танцуваха. Напалиха огромен огън на площад „Галан“ и започнаха да делят плячката с крясъци, пиянски крамоли, сбивания с ножове. Тук-там пламнаха пожари, скоро половината Яш потъна в огън. Нощта се озари като ден, но османските орди все още не влизаха в града.
На разсъмване се появи Йоан. Дрехите му бяха разкъсани, златните обеци изтръгнати от ушите му, сега те висяха като кървави парцали.
— Къде е Вангел? — Князът му помогна да седне, поднесе му чаша вода, изчака го да си поеме дъх.
— В плен, господарю… Заловиха сала. И младият княз, и архонта с вериги на краката пътуват на юг.
— А ти… Ти защо си тук, мръсен роб!
— Аз съм слуга, господарю… За слугите откуп не дават. Като падна нощта, минах през стана им, никой не ме спря и ето ме тук?
„Значи все пак Вангел е в ръцете на мюсюлманските кучета?“ — Константин взе всичкото злато, което имаше в наличност, облече самурения си кожух и отново препусна към реката.
— Няма да мърдаш оттук, Йоане! Ако нападнат „Галан“, стреляй с всички мускети! Ако не опазиш къщата, жив ще те одера… Къде е княгиня Алика?
— Не знам, господарю. Когато тръгвах към Прут, нейно благородие спеше още?
„Така беше!“ Константин го видя с очите си и въпреки това не му повярва. Мръсният негър беше единственият, който знаеше всичко за Алика.
Константин прелетя през цигански катуни, стреля напосоки на опитите им да го спрат, излезе от града и се понесе към реката. И помен нямаше от турците. Ако биваците им не тлееха още, никой не би познал, че тук е минал нашественик… Но когато тръгна на юг, пред очите му се откри истинска трагедия. Селата бяха изгорени, в пепелищата се валяха изгорени тела на жени, деца, старци. „Къде ли са отвели мъжете?“ И църквата беше осквернена, но най-тежко впечатление му направи екзекуцията на архонта. Прикован на кръст от рендосани бели дъски, Филип Ткон Македонец беше ослепен, скопен, а после и заклан от ухо до ухо. Главата му се вееше на вятъра като глава на плашило.