— Тогава ще се върна на континента и ще се оженим в Яш — беше отговорът на брат му.
Белинда ги посрещна в компанията на педерастичния си брат Чарлс, тенденциозно доказателство за предаността на ескуайъра, и Спидер бързо разбра, че ако вместо Константин той влезе в покоите на младата дама, ще го посрещнат с отворени обятия… и не само обятия. Щом вечерята свърши и слугите оставиха лоена свещ в стаята им, Спидер каза:
— Време е… Белинда те чака.
— Ти си луд! — възмутен кресна брат му. — Ще посегна на девствения й пояс, след като я заведа пред олтара!
— Не аз, ти си луд! — Филип лежеше напреко на леглото, пиян, възбуден и все по-безогледен към вечните скрупули на брат си. — Ако ти не отидеш, аз ще ида!
— Нищожество! — Константин се поддаде на благородния си гняв. — Почукаш ли на вратата й, дори аз, годеникът, няма да мога да опазя тази къща отворена за теб!
— Така ли мислиш?
— Не се намираш в бардаците край Темза!
— Може би, но Белинда е толкова девственица, колкото баща ни е потомствен княз… Както го представяш.
Константин скочи и го грабна за сюртука. Стърчаха прави, наежени един срещу друг, готови да се хванат за шиите.
— Кого обвиняваш? — попита Филип. — Мен, Белинда или Белия дявол?
Константин го пусна.
— Добре, върви, но когато Белинда викне стражите, не идвай тук за помощ!
Спидер тръгна към вратата…
— А ако все пак Белинда не викне стражите?
— Тогава ще призная публично, че съм глупак и че нищо не разбирам от жени! — гласеше самоувереният отговор на Константин.
Белинда не само че нямаше намерение да го гони, напротив, залости вратата и го пое в такъв вихър, че когато следобед на другия ден се сети за брат си, него отдавна го нямаше… Нямаше го и в Лондон. Унизеният Константин плуваше през Канала за континенталния бряг, проклинайки безогледния, вълчи нрав на брат си… Това беше първият им конфликт за жена, но не и последният…
Надвечер на следващия ден Спидер наближи Търговище. Започваше да ръми, застудяваше, прехвърчаше сняг… „Отсъствието ми е направило впечатление — мислеше той, яздейки ходом през града. — Константин ще попита за мен… Старата ще се сети, че съм се интересувал за Алика… В този момент брат ми препуска към Търговище!“
Филип грешеше. Стефан Котленеца се беше добрал до Скендера. Подгонен от потеря, той беше преплувал Дунава на гърба на коня, в лявото му рамо беше заседнало оловото на турски куршум, на главата му кървяха рани от ятаган… Младият Вангел заедно с още стотина момчета на неговата възраст пътуваха на юг с румелийския управител бейлербей Кенан паша. Преоблечен като цинцарин, Стефан се беше промъкнал в стана на османския велможа, ползвайки безпогрешния си турски, беше попитал:
— На разврат ли е обрекъл аллах тези момчета?
Отговорът беше:
— На ятагана! Султан Мурад IV Ахмедага ги е свикал еничари да бъдат за слава на царщината!
Най-малко такава заплаха беше очаквала София.
— Вангел воюваше със султан Селим — замислено беше казала тя. — Оттогава се смениха синът му Мурад, внукът Мохамед, синовете на Мохамеда — Ахмед, Мустафа и Осман, — та чак седмият султан Османоглу посегна с унижение да мъсти на Белия дявол.
Константин беше загубил и слух, и съобразителност.
— Къде са наемниците, Котленец?
— Потеглиха след стана, господарю, но, ей богу, да съм на тебе, малка вяра бих имал. Еничарски корпуси удариха през реката, сам Кенан е еничар и пак еничари пазят бъдещите еничари!
София го прекъсна.
— Млъкни, Котленец! Не вдъхвай кураж на сатаната!… А тебе къде те драха джагалите?
— На реката, княгиньо… Взели са да вардят границата като очите си!
Старата се вдигна и донесе шише с билки.
— Изпий това, Константине, и върви да спиш! Утре, с бога напред, нов ден идва.
Князът изпълни заповедта машинално. Видяха го да залита по трите стъпала към стаята си… По-късно Ната се надвеси над господарката си.
— Княз Константин плаче…
— Нека… — каза София. — Ако е мъж, сълзите ще го втвърдят отвътре, ако не — да се сърди на себе си!
Когато Филип наближи дома на търговеца Бердяно, църковните камбани забиха като ударени от божата ръка. След дълго залежаване княз Сигизмунд Батори бе предал богу дух. Тълпата започна да се стича на централната улица, процесии тръгнаха към трите църкви. В тези напрегнати времена на нашествия, на татарски набези, на претенции за жалката територия на княжеството и от север, и от запад, в дните на възшествието на младия, амбициозен и коварен султан Мурад IV, бездетният, безхарактерен старец Сигизмунд остави княжеския кораб да се рее по вълните без кормчия и без изглед да стигне спасителния бряг. От нашествието на фанариотите и след византизацията на църквата папата беше вдигнал ръце от княжеството, а след смъртта и на император Рудолф II и последният покровител на дома Батори на юг от Висла беше минал в небитието. Кончината на Сигизмунд беше очаквана и желана. С благословията на новия австрийски император Фердинанд на трона в Яш щеше да се качи четиридесетгодишният княз Василий Лупус1, католик, водил дълги войни е кримското хаганство и лично с Герей хан. Презиращ Сигизмунд Батори, допуснал византийската ерес на север от Дунава, Василий Лупус тепърва щеше да оправдае името си на гърба на православните общности, но щеше да преустанови преследването на бившите врагове на княжеството, а това облагодетелствуваше Авалови и зависещите от тях фамилии.