— Заеми се с говедовъдство. Кобадин ще бъде пасбище.
В началото на юни Сокон и Бриджит се върнаха от Франция. Лазът беше побелял, надебелял, изглеждаше неузнаваем. София му подари къщата в Кобадин и изпрати Влаха в Яш. Наемниците трябваше да се прехвърлят в Скендера. Беше ред да се удари Неводари.
През август кръстиха сина на Сокон и Бриджит в яшката католическа катедрала „Света Магдалена Темишварска“. Когато камбаните забиха и княгиня Авалова потопи малкия Горам в купола със светена вода, в имението Неводари нахлуха Марин капитан, Челеби и Белиот. Челеби застреля ратаите на чокоята, а Марин капитан влезе с коня си в просторната къща. Вода Неводари отсъствуваше, но престарялата, почти стогодишна господарка на имението въпреки горещините се грееше пред камината, увита с одеяло. Марин капитан направи клуп от поводите, удуши я и разхвърля пламтящите борини из украсения с дърво и кожи салон. В засада зад стопанските сгради Белиот издебна и посече слугинята и градинаря. Воеводата обаче все не се появяваше. Нахвърлиха труповете в огъня и яхнали конете, нагазиха в тръстиките зад имението. Пламъците се вдигнаха до небесата. В разгара на кладата от юг се появи разезд на граничния гарнизон. Късно беше за помощ. Покривът пропадна, стените рухнаха… тогава долетя на кон обезумелият воевода.
— Господи! — крещеше той. — За какви грехове ме наказваш, господи!
Белиот измъкна мускета, прицели се и пръсна тила на чокоя.
Лейтенант Влад Маринеску води преследването до пълен мрак. Наемниците поеха на североизток, прекосиха Буджак и се хвърлиха във водите на Днестър. Лейтенантът заповяда стрелба и я отмени едва когато видя силуетите на ездачите на левия бряг на реката. Щом се върна в Исмаил, Маринеску седна да пише доклад до своя върховен повелител княз Сигизмунд Батори. „На територията на княжеството — съобщаваше лейтенантът — започнаха да проникват татари за набези, грабеж и убийства!“
— Опасна игра играеш, сестро — каза Лазар. Седяха на верандата към стопанския двор и гледаха вихрения бяг на новото диомедово потомство. Жребчето виеше шия, риеше земята, цвилеше радостно и политаше в сръндашки бяг из просторния квадратен двор. София гледаше ту него, ту брат си. „Остарял е — мислеше тя. — Горкият Лазар нищо хубаво не видя в живота си!“
— Всеки, който се е опълчил срещу Вангел, ще легне в пръстта — разсеяно, мислейки за друго, отговори София. — Как живеете… с Мана, Лазаре?
— Живеем! — Албанските му очи, мътни и мрачни, сега изглеждаха жестоки. — Изгони тия диви зверове. Когато чуждата кръв свърши, жаждата им ще се обърне срещу теб и рода ти!
— Не бой се, брат. Свършат ли работата си, те ще бъдат богати хора. Богатият убива само за златото си.
— Стига кръв, Софийо! Не се ли задави?
Княгинята поклати глава:
— Моят род има девет душмана в Молдова. Трима загинаха от огън и куршуми, но докато другите са живи, аз нямам право да изложа синовете си на отмъщението им. Затова държа момчетата на запад.
Лазар вече знаеше, че този разговор е безсмислен, но въпреки това продължи.
— Послушай ме веднъж. Аз служех при мъжа ти, по-добре от теб знам как действаше. Щом не можеш без убийци, поне ги сложи под ръката на Сокон. Лазът е единственият човек в Молдова, годен да се справи с това дяволско семе.
София отново поклати глава.
— Не, брат! Синът на Сокон е тук, моите далече и в безопасност. Какво да правим с жребчето? Виж какъв ангел става!
— Имаш дълг към двореца.
— По дяволите двореца! Изпрати жребчето във Виена, на Аарон Асса. Подарявам го на малкия си син. Рожденият му ден наближава… Да го нарича Атаман. Кажи на Сокон, че искам той да свърши тази работа!
Падна тежка зима, снежна и мразовита. И Прут, и Дунава замръзнаха. Вълците се превърнаха в бедствие. Лазар прибра добитъка в оборите, Стефан и ратаите му биеха по двадесетина самци на седмица. Навръх Никулден Яш осъмна с нова трагедия. Слугите на вода Сикстул намериха господаря си удушен в леглото. Прозорецът бил изрязан с елмаз и снегът подвивал под вратата на спалнята му чак в салона.
Прислугата разбила вратата. Заварили зърнения крал изцъклен, изплезен, с подпухнал език, потънал в предсмъртните фекалии на агонията.
„Кой убива чокоите?“ — този въпрос не можеше да не изникне и в двореца, и в салоните и отговорът не можеше да не води към зловещия фантом Белия дявол.
Аурел Абруд пристигна в Скендера. Водеше младата си жена и едва проходилия си син. София засипа с подаръци княгиня Магдалена, предимно смарагди, хармониращи с прекрасните сини очи на младата красавица.