— Оженил си се за ангел, Аурел — каза албанката. — Господ да ви дава дълъг живот, деца и мир!
— Благодаря, София — Абруд целуна ръка на тази страшна жена, от мъжа си по-вероломна. — Как са младите князе? Пишат ли?
— Възмъжават, слава богу. Константин завърши лицея, но с Филип става нещо. Воюва срещу Кромуел. Скита със Стюардите из шотландските планини. Клирът го е осъдил на смърт.
— Тогава Лондон е опасен и за Константин?
— Дърмънд го крие в имението си, търси безопасен начин да го прехвърли на континента… Пораснаха момчетата, Аурел, и поведоха своите войни. От синовете на Вангел не става орачи и пастири.
— С чии ръце избиваш враговете си, София? — попита Аурел. Беше късно през нощта, тихо, само вълчият вой проникваше през дебелите зидове и старческото похъркване на Сур, легнал на мечата кожа пред камината.
— С чужди, Аурел. Аз съм слаба жена… и не избивам свои врагове. Врагове имаше Вангел дон, а докато те са живи, синовете му са в опасност.
— Князете са далеч, София!
— Един ден ще се върнат.
— Кръвта ще ги научи да се бранят.
— Брани ги златото на баща им, Аурел, и майка им.
— Знаеш защо съм тук, княгиньо. В Яш няма съмнение, че ти стоиш зад тази касапница. Мълвата отива още по-далеч… Съмняват се в смъртта на Вангел.
— Мъртъв е мъжа ми, Аурел. Мир на праха му, но духът му няма да намери покой, докато враговете му тъпчат земята.
— Спри, София… За бога, княгиньо! И Залеу, и Бирлад, и Мойчан спят с охрана и с пищови под възглавниците. Ако някой от твоите наемници падне в ръцете им, и с теб, и със синовете ти е свършено!
„Важна новина ми съобщаваш, княже Абруд — мислеше София, загледана в огъня. — Щом зърнените крале треперят за живота си, значи е ред на кардинал Валерий!“
Братът на Сигизмунд, негово светейшество кардиналът, живееше в семейния замък на князете Батори на тридесет левги от Яш, на запад, в подножието на Карпатите. Цяла Молдова говореше, че високомерният, отмъстителен йезуит прекарва времето си в компанията на три, вече пет години несменяеми държанки, че спалните на двореца кънтят от пиянски смехове и похот, но братът на владетеля се ползваше от неприкосновеност, в двора му спираха каретите само на малцина избраници, а и самият Сигизмунд често почиваше от преумората на държавните дела в бащините си покои. Валерий имаше два неизменни навика — в нощта на събота срещу неделя той се оттегляше в параклиса за молитва и разкаяние и всеки понеделник сутрин канеше държанките на гореща хвойнова баня, която слугите му подготвяха от ранните нощни часове в каменния басейн, изграден специално за него в подземията на замъка. В осем часа кардиналът влизаше в благовонната вода и излизаше за обяд, който по традиция траеше целия ден, до пълно изтощение и на домакина, и на гостите му.
Зимата ставаше все по-зла, снежни виелици бяха откъснали градовете един от друг, пътищата затрупани и неоткриваеми, къщите навети в преспи до покривите. Завити в кожи, Марин капитан, Белиот и Челеби пътуваха в руска шейна към двореца „Нямц“. Силните коне затъваха в снега, напъваха жили и подплашени от камшика на Белиот, измъкваха корпуса на шейната и теглеха плазовете й на запад. Заобикаляха селата, избягваха дори овчарските колиби. Влаха ги беше снабдил и с храна, и с вино, и с кожи. Преминаха леда на река Серет и потърсиха място за нощуване. Челеби разби колибата на салджията, запалиха огън и преспаха, сгушени между конете. Цяла нощ вълци виха наоколо, риха основите на колибата, дращеха по вратата, но съсипани от пътя, и жребци, и убийци спяха непробудно. Потеглиха по обяд. До „Нямц“ имаше десетина левги. В околностите на двореца трябваше да се появят след залез-слънце. Беше събота в деня на свети Йосиф.
Когато кардинал Валерий влезе в параклиса, убийците му вече бяха вътре. Марин капитан лежеше зад хармониума, Челеби зад амвона, Белиот стоеше прав, с пищов в ръка зад сърмената завеса на олтара. Валерий видя пищова и разбра, че е мъртъв.
— Белия дявол ли ви праща? — прегракнало попита той.
— Жена му, София, твое светейшество — смирено, дори набожно отговори Марин капитан. — По нейна заповед убиваме.
— И вашия ред ще дойде, изчадия адови! На колене! Молете за милост бога и сина му Исус Страдалеца! — Почувствал объркването на Марин капитан и Белиот, кардиналът вдигна ръка и изкрещя: — На колене, уроди! Анатема за този, чиито ръце монашеска кръв пролеят!
Миро Челеби, бошнак и бивш мюсюлманин, не се безпокоеше от християнската анатема, пристъпи и закла брата на владетеля. Замъкнаха трупа в олтара, завиха го с оранжевото му расо и започнаха оттеглянето. Оседланите коне ги чакаха вързани в кленовата кория, курбан за вълци и рисове, но късметът и този път не ги изостави. Впрегнаха конете и излязоха на река Серет. Заваля сняг и укри следи и от копита, и от плазове. Потеглиха на юг по леда на руслото. Денят ги завари в околностите на Галац, а до вечерта стигнаха и до бреговете на Дунава. Жребците имаха нужда от отдих. Челеби намери рибарска хижа, стъкми огън, поднесе храна и за хора, и за животни. Марин капитан и Белиот мълчаха втори ден. Анатемата беше смутила коравите им души.