Джек Лондон
Белия зъб
ДИВАТА ПУСТИНЯ
Първа глава
НА ЛОВ ЗА МЕСО
Тъмна борова гора се мръщеше по двата бряга на заледената река. Вятърът наскоро бе смъкнал бялата снежна покривка на дърветата и те сякаш се навеждаха едно към друго, черни и зловещи, в гаснещия ден. Дълбока тишина цареше над земята. Самата земя беше пустиня, без живот, без движение, тъй самотна и студена, че не навяваше дори и скръб. В нея се таеше някакъв особен смях, много по-страшен от всяка скръб — смях без сянка от радост, като усмивката на сфинкса, смях, студен като скреж и пропит от някаква мрачна увереност. Това беше властната и неизразима мъдрост на вечността, която се надсмиваше над празнотата на живота и над неговите безплодни усилия. Това беше Дивата пустиня — жестоката Северна пустиня с вледенено сърце.
И все пак в тая земя имаше живот, който се ширеше непокорно в нея. Върволица от вълчеподобни кучета с мъка кретаха по течението на заледената река. Четинестата им козина бе отрупана със скреж. Дъхът им излизаше на пресекулки, в цели кълба пара и още от устата им замръзваше във въздуха и се наслояваше на ледени кристали по козината им. Кожени хамути препасваха телата на кучетата и кожени ремъци ги свързваха с шейната, която влачеха зад себе си. Шейната нямаше плъзгачи. Тя беше направена от здрави брястови кори и долната й част опираше изцяло върху снега. Предният край на шейната беше завит нагоре като пергаментов свитък, за да натиска и преодолява пухкавия сняг, който се надигаше като вълна пред нея. Тесен продълговат сандък беше здраво завързан върху шейната. На нея имаше и други неща — одеяла, една брадва, кафеник и тиган; но продълговатият тесен сандък, който заемаше почти цялата шейна, веднага се хвърляше в очи.
Пред кучешкия впряг с мъка крачеше човек с широки снегоходки. Зад шейната крачеше друг. Върху шейната в сандъка лежеше трети човек, чиито мъки се бяха свършили вече: Дивата пустиня го беше победила и повалила тъй, че той никога нямаше да може нито да се движи, нито да се бори. Пустинята не обича движението. Животът е оскърбление за нея, защото животът е движение, а Пустинята винаги се стреми да срази всяко движение. Тя заледява водите, за да не текат към морето; тя изсмуква сока на дърветата, докато вледени могъщите им сърца, но най-жестоко и неумолимо тя преследва и се стреми да подчини човека — най-неспокойното от всички живи същества, което винаги въстава срещу закона, според който всяко движение трябва накрая да стигне до покой.
Но пред и зад шейната едва крачеха двамата безстрашни и непобедими мъже, които все още не бяха мъртви. Телата им бяха загърнати в кожуси и меки щавени кожи. Клепките, страните и устните им бяха тъй плътно покрити с ледени кристали от дишането им, че лицата им бяха неузнаваеми. Приличаха на призрачни същества — гробари от отвъдния свят, които погребват някой призрак. Но под тая външност се криеха хора, които си пробиваха път в страната на запустението, на присмеха и безмълвието — жалки смелчаги, решени на безумен подвиг, вдигнали се на борба срещу мощта на един тъй откъснат, суров и безжизнен свят, като бездните на всемира.
Те вървяха, без да говорят, и пестяха дъха си, за да облекчат работата на телата си. Отвред ги окръжаваше пълна тишина, която ги подтискаше с присъствието си. Тя подтискаше духа им тъй, както няколко атмосфери вода подтискат тялото на плувеца, който се спуска в дълбините. Тя ги смазваше тъй, както ги смазваше безкрайната пустиня и неотменимият в нея ред. Тя подтискаше и най-скритите им мисли и изстискваше от тях като сок от грозд всички суетни пориви и възторзи и чрезмерното самонадценяване, свойствено на човешката душа, докато се почувствуваха жалки и дребни като сламчици, като прашинки, които с помощта на дребните си хитрини и слабата си съобразителност си пробиват път сред тая стихийна игра на слепите природни сили.
Измина час, после друг. Бледата светлина на краткия безслънчев ден вече гаснеше, когато в тишината се разнесе слаб далечен вой. Той изви бързо нагоре и като достигна най-високата си точка-, се задържа, трепкащ и напрегнат, а после бавно замря. Тоя вик би могъл да бъде ридание на някоя погиваща душа, ако в него нямаше и скръбна свирепост, и неудържим глад. Човекът пред впряга извърна глава и срещна погледа на другия, който вървеше зад шейната. После те си кимнаха през тесния продълговат сандък.
Втори вой се изви и раздра тишината като с игла. Двамата определиха мястото, отгдето идеше воят — някъде зад тях, в снежната шир, която току-що бяха пребродили. Трети ответен вой се разнесе зад тях вляво от втория вик.