Пробуди се от някаква полукошмарна дрямка и видя пред себе си червеникавата вълчица. Тя беше на по-малко от шест фута от него, седеше в снега и го гледаше с тъжни очи. Двете кучета скимтяха и ръмжаха в нозете му, но тя не им обръщаше внимание. Взираше се в човека, и той също се вгледа в нея. Никаква заплаха не лъхаше от държането й. Тя само го гледаше с очи, в които прозираше силек копнеж; но той знаеше, че тоя копнеж се дължи на не по-малко силния й глад. Той беше за нея храна и самият му вид възбуждаше охотата й за ядене. Вълчицата раззина челюсти, слюнки потекоха от тях и тя си облиза муцуната в сладостно предусещане.
От страх тръпки преминаха по него. Той бързо протегна ръка към една разпалена главня, за да я хвърли към нея, но още преди да грабне главнята, вълчицата отскочи назад и застана на безопасно разстояние, а той разбра, че тя беше свикнала да хвърлят разни неща по нея. Тя изръмжа, като отскачаше назад, оголвайки белите си зъби до самите им корени, а предишният копнеж в погледа й изчезна и беше заменен от кръвожадна злоба, която го накара отново да се разтрепери. Вгледа се в ръката, с която държеше главнята, и забеляза колко нежни са свитите около дървото пръсти, как се нагаждаха към неравната повърхност на главнята, обвивайки грубото дърво отгоре, отдолу и отстрани, и как пръстът, който беше близо до разпаления край, предвидливо и машинално се отдръпна от хапещия пламък към друго, по-хладно място; и в същия миг си представи как тия чувствителни и тънки пръсти ще бъдат разкъсани и смачкани от белите зъби на вълчицата. Никога преди това не беше изпитвал такава любов към собственото си тяло, както сега, когато надеждата да го запази беше толкова малка.
През цялата нощ отпъждаше гладната глутница с пламтящи главни. Когато неволно се унасяше в дрямка, скимтенето и ръмженето на кучетата го пробуждаха. Зазори се, но тоя ден светлината за първи път не пропъди вълците. Човекът напразно чакаше да си отидат. Те стояха в кръг около него и огъня и се държаха нагло, сякаш плътта му вече им принадлежеше; от това той започна да губи смелостта си, породена от утринната светлина. Направи отчаян опит да тръгне отново на път. В момента, когато напусна закрилата на огъня, най-смелият вълк скочи връз нето, но не можа да го достигне. Хенри се спаси, като отскочи назад, и челюстите на хищника хлопнаха само на шест инча3 от бедрото му.
Останалите вълци също наскачаха срещу него и той трябваше да хвърля пламтящи главни наляво и надясно, за да ги отпъди на прилично разстояние.
Не се осмеляваше дори при дневната светлина да се откъсне от огъня и да насече нов запас от дърва. На двайсет фута от него се издигаше грамаден изсъхнал бор. Употреби половин ден, за да разшири огъня към сухото дърво с половин дузина разпалени главни подръка, готов всеки момент да ги хвърли върху враговете си. Когато се добра до сухия бор, разгледа внимателно околните дървета, за да събори бора натам, гдето имаше най-много дърва за горене.
Нощта премина точно както предишната, с тая разлика, че той вече изнемогваше за сън. Ръмженето на кучетата сякаш беше престанало да плаши вълците. Освен това те ръмжаха почти непрестанно и неговите притъпени и сънни сетива вече не различаваха промените в силата и тона на ръмженето им.
Стресна се и се събуди. Вълчицата беше на по-малко от един ярд от него. Машинално, без да става, той пъхна една разпалена главня право в устата й, тъй както беше зинала и ръмжеше. Тя отскочи встрани и започна да вие от болка, а той се зарадва на миризмата на изгоряло месо и козина и гледаше как тя непрестанно върти глава и ръмжи гневно само на десет-петнадесет фута от него.
Тон път, преди да задреме отново, той привърза снопче запалени борови клонки към дясната си ръка. Беше дремнал няколко минути, когато се събуди от пламъка, който гореше месото му. Няколко часа наред повтаряше същото. Всеки път, когато се пробуждаше по тоя начин, той пропъждаше вълците с пламтящи главни, стъкваше огъня и нагласяваше снопче борови клонки върху ръката си. Всичко вървеше добре, но веднъж не можа да привърже клонките както трябва. Още щом си затвори очите, и те паднаха от ръката му.
Присъни му се, че се намира във форт Мак Гъри. Беше гопло и уютно и той играеше на карти с комисионера. Стори му се, че фортът е обсаден от вълци. Те виеха край самите врати, а той и комисионерът от време на време прекъсваха играта, за да послушат воя и да се присмеят над напразните усилия на вълците да влязат вътре. И тогава — тъй странен беше тоя сън — чу се трясък, вратата се откърти и вълците нахлуха пред очите му в широкото жилищно помещение на форта. Те се нахвърлиха със скокове право срещу него и комисионера. С откъртването на вратата воят на вълците беше станал просто оглушителен. Тоя вой сега го безпокоеше. Сънят му постепенно се превръщаше в нещо друго, без самият той да разбира точно в какво; но през цялото време упорития вой го преследваше и не му даваше мира.