Тогава се събуди и разбра, че вълците наистина виеха. Цялата глутница виеше и ревеше. Вълците вече го нападаха. Бяха го заградили от всички страни и се нахвърляха върху него. Зъбите на един от тях се впиха в ръката му. Той скочи инстинктивно в огъня и докато скачаше, усети как вълчи зъби го захапаха бързо и раздраха мускулите на единия му крак. Тогава поде борба с огън. Неговите дебели ръкавици временно предпазваха ръцете му и той хвърляше цели шепи горящи въглени на всички страни, докато лагерният огън заприлича на вулкан.
Но това не можеше да трае дълго. Лицето му се изприщи от горещината, веждите и миглите му се опърлиха, а горещината беше непоносима за краката му. С пламтяща главня във всяка ръка, той отскочи към края на огъня. Вълците бяха отблъснати назад. Навред, където бяха паднали въглени, снегът съскаше, а от време на време някой оттеглящ се вълк подскачаше, ревеше и виеше, показвайки по тоя начин, че е стъпил върху жив въглен.
Като запокити двете главни към най-близките си неприятели, човекът зарови запалените си ръкавици в снега и започна да тъпче на място, за да охлади краката си. Двете му кучета бяха изчезнали и той веднага разбра, че те бяха послужили на вълците като едно от ястията в пиршеството, започнало преди няколко дни с изяждането на Тлъстото, и че в един от следващите дни той самият щеше вероятно да бъде последното блюдо на това пиршество.
— Още не сте ме пипнали — викна той и гневно заклати юмрук към гладните зверове. При звука на гласа му целият обръч се раздвижи, всички вълци започнаха да ръмжат, а вълчицата пропълзя в снега съвсем близо до него и го загледа с тъжни от глад очи.
Хрумна му някаква нова мисъл и той се зае да я осъществи. Разхвърли огъня в широк кръг около себе си и клекна в средата, като постави завивките отдолу, за да го предпазят от топящия се сняг. Когато изчезна от погледите им, скрит в огнения кръг, цялата глутница се приближи с любопитство до края на огъня, за да види какво беше станало с него. Дотогава те нямаха достъп до огнището, а се наредиха в тесен кръг, сякаш бяха кучета, които примигваха, прозяваха се и протягаха измършавелите си тела при необичайната за тях топлина. По едно време вълчицата седна върху снега, вирна муцуна към една звезда и започна да вие. Един след друг и другите вълци последваха примера й, докато всички хищници от глутницата, седнали на задните си крака и вирнали муцуни към небето, виеха от глад.
Развиделяваше се. Огънят вече загасваше. Дървата се бяха свършили и трябваше да се наберат други. Човекът се опита да прекрачи огнения обръч, но вълците се спуснаха, за да го пресрещнат. Горящите главни ги принудиха да отскочат, но те вече не скачаха назад, а встрани. Той напразно се опитваше да ги отпъди. Когато се отчая и се върна отново в огнения кръг, един вълк се хвърли върху него, но не можа да го докопа и падна с четирите си лапи в жаравата. Вълкът изрева ужасно и без да престава да ръмжи, бързо се отдръпна назад, за да охлади лапите си в снега.
Човекът приклекна върху одеялата и тялото му се преви от кръста. Безпомощно отпуснатите му рамене и клюмналата към коленете глава показваха, че се беше отказал от борбата. От време на време вдигаше глава и хвърляше поглед към гаснещия огън. Обръчът от пламъци и жарава вече се разкъсваше тук-там и оставяше празни места. Тия отвори ставаха все по-големи, а огънят и жаравата намаляваха.
— Виждам вече, че ще ме грабнете, когато щете — промърмори той. — Но въпреки всичко аз ще си поспя.
По едно време се пробуди и в едно от празните места точно пред себе си видя вълчицата, която го гледаше втренчено.
След малко пак се събуди, а му се стори, че беше спал цели часове. Някаква тайнствена промяна беше настъпила — толкова тайнствена, че веднага ококори очи. Нещо се беше случило. Отначало не можеше да схване какво бе станало. После разбра. Вълците бяха изчезнали. Останал беше само утъпканият сняг, който показваше колко близко бяха стигнали до него. Сънят го обземаше, напираше отново и затваряше очите МУ, главата му клюмваше все по-ниско към коленете, но изведнъж нещо го стресна и разбуди.