Чуваха се викове на хора, скърцане на шейни, плющене на хамути и често скимтене на напрягащи се кучета. Четири шейни се зададоха откъм коритото на реката и се насочиха към бивака сред боровете. Шестима мъже заобиколиха човека, клекнал в средата на загасващия огън. Те го дърпаха и раздрусваха, за да го върнат в съзнание. Той ги гледаше като пиян и промърмори нещо със странен сънен глас:
— Червената вълчица… Идваше при кучетата по вечеря… Отначало ядеше тяхната храна… После изяде кучетата… След това изяде Бил…
— Къде е лорд Алфред? — изкрещя в ушите му един от мъжете и силно го разтърси.
Хенри бавно поклати глава.
— Не, него не можа да изяде — каза той. — Кацнал е в клоните на едно дърво край последния ни бивак.
— Мъртъв ли? — кресна човекът.
— Ив ковчег — отвърна Хенри, после сърдито дръпна рамото си от ръката, която го стискаше. — Оставете ме на мира… Смъртно съм уморен… Лека нощ на всички.
Очите му трепнаха и се затвориха. Брадата му се отпусна и опря в гърдите му. И още преди да го положат удобно върху постелята, хъркането му се разнесе в студения въздух.
Но имаше и някакъв друг звук. Той беше слаб и неясен, там някъде, в далечината — воят на гладните вълци, които тичаха да дирят друга храна вместо човека, когото не бяха успели да изядат.
РОЖБА НА ПУСТИНЯТА
Първа глава
БОРБАТА НА ЗЪБИТЕ
Вълчицата първа чу човешките гласове и скимтенето на кучетата и тя първа отскочи назад от човека, който се беше скрил в обръча на гаснещия огън. Глутницата не беше склонна да се откаже от преследваната плячка и вълците се позабавиха няколко минути, докато разберат какви са тия звуци; после и те се спуснаха по дирите, оставени от вълчицата.
Начело на глутницата тичаше едър сив вълк — един от неколцината нейни водачи. Именно той водеше глутницата по петите на вълчицата, като ръмжеше предупредително към по-младите членове на глутницата и дори ги хапеше, когато се стремяха да го задминат. И той именно ускори стъпката, като видя вълчицата, която сега вече тичаше по-бавно по снега.
Вълчицата се изравни с него, сякаш това място беше отредено за нея, и затича в крак с глутницата. Той не ръмжеше срещу нея и не й показваше зъбите си, когато тя случайно го изпреварваше с някой скок. Напротив, изглеждаше твърде разположен към нея — дори повече, отколкото й се нравеше; все му се искаше да тича близо до нея, а когато тичаше твърде близо, тя ръмжеше и му показваше зъбите си. Понякога дори си позволяваше да го захапе за рамото. Той само отскачаше встрани, избързваше напред с няколко неудачни скока, а държането му напомняше някой посрамен селски момък.
Това беше единствената му неприятност при воденето на глутницата; но тя имаше други неприятности. От другата й страна тичаше мършав стар вълк, посивял и с много белези от зараснали рани, получени в многобройни битки. Той винаги тичаше от дясната й страна, може би защото имаше само едно око, лявото. И той обичаше да тича съвсем близо до вълчицата и така се навираше в нея, че изподрасканата му муцуна докосваше тялото, плещите или шията й. Тя постъпваше и с него, както и с другия, който тичаше от лявата й страна, като отблъскваше ухажванията му с острите си зъби. Но когато и двамата започнаха едновременно да любезничат с нея, те я блъскаха грубо и тя трябваше често и бързо да хапе вляво и вдясно, за да прогони влюбените вълци, продължавайки в същото време да тича пред глутницата и да наблюдава пътя пред себе си. В такива моменти вълците, които тичаха до нея, се зъбеха и ръмжаха заканително един към друг. Те биха се сбили, но ухажването и съперничеството трябваше да отстъпят пред по-належащата нужда — глада на глутницата.
След всяко отблъскване, когато старият вълк отскачаше чевръсто от острите зъби на своята избраница, той се сблъскваше с млад тригодишен вълк, който тичаше от дясната му страна — откъм сляпото му око. Този млад вълк беше вече напълно развит и при общата отпадналост на глутницата беше сравнително по-силен и по-смел от другите. Въпреки това той тичаше малко по-назад и главата му стигаше едва до плещите на стария едноок вълк. Когато се осмеляваше да се изравни с него, което се случваше рядко, едно изръмжаване и ухапване го връщаха отново назад, до плещите на стария вълк. Понякога обаче той изоставаше предпазливо и внимателно назад и се вмъкваше между стария водач и вълчицата. Това удвояваше и дори утрояваше негодуванието й Когато тя ръмжеше и проявяваше своето неодобрение, старият водач се нахвърляше върху тригодишния вълк. Понякога и вълчицата се нахвърляше върху него ведно със стария вълк. А понякога върху него се нахвърляше и по-младият водач, който тичаше от лявата страна на вълчицата.