Борбата започна честно, но не завърши честно. Не можеше да се каже кой от тях щеше да победи, защото третият вълк се намеси на страната на стария водач. Двамата водачи — младият и старият — се нахвърляха дружно върху самонадеяния тригодишен вълк, за да го унищожат. Безмилостните зъби на доскорошните му другари го нападнаха от двете страни. Забравени бяха дните на дружното им ловуване, забравен беше дивечът, който убиваха и изяждаха заедно, забравен беше и гладът, който бяха прекарали. Тия неща принадлежаха на миналото. Сега на дневен ред беше любовта — далеч по-важен и суров въпрос от тоя за набавяне на храна.
А в това време вълчицата, причината за всичко, седна самодоволно на задните си крака и наблюдаваше борбата. Изглеждаше дори, че това й се харесва. Ето дойде нейният ден — а такива дни не идваха често, — когато козината на съперниците настръхваше, зъби се удряха в зъби или раздираха и късаха податливо месо и всичко това, за да стане ясно на кого тя трябва да принадлежи.
В това любовно съперничество Тригодишния, който се опитваше за първи път да спечели някоя вълчица, загуби живота си. От двете страни на трупа му седяха двамата му съперници. Те не откъсваха очи от вълчицата, която се усмихваше, седнала в снега.
Но старият водач беше мъдър, много мъдър както в любовта, така и в борбата. Младият водач извърна глава, за да оближе една рана на плешката си. Извитата му шия беше обърната към неговия съперник. С едничкото си око по-възрастният веднага схвана колко сгоден беше случаят. Той се хвърли изведнъж върху него и впи зъби в шията му. Отвори се дълга и дълбока рана. Зъбите прегризаха голямата вена на гърлото. После Едноокия отскочи встрани.
Младият водач ръмжеше грозно, но ръмженето му скоро се превърна в сподавена кашлица. И тъй, както кървеше и кашляше, вече почти агонизиращ, той скочи върху по-стария вълк и продължи да се бие, но силите му чезнеха бавно, нозете му трепереха, очите му тъмнееха, ударите и скоковете му ставаха все пд-слаби и по-слаби.
А вълчицата седеше през цялото време върху задните си крака и се усмихваше. Двубоят й доставяше някаква смътна радост, защото такава е любовта в Дивата пустиня — тая трагедия на естествения свят, която е трагедия само за ония, които умират в борбата. За онези, които оставаха живи, тя не беше трагедия, а тържество на осъщественото желание.
Когато младият водач се просна в снега и вече не мръдна, Едноокия бавно пристъпи към вълчицата. Той се държеше гордо, но донякъде и предпазливо. Очакваше, че тя отново ще го отблъсне, и беше съвсем изненадан, когато тя не му показа оголените си зъби. За първи път го посрещна приветливо. Тя го помириса по муцуната и даже благоволи да заподскача наоколо и да си играе с него, както правят малките вълчета. А той, посивял от годините и с богат житейски опит; започна също да се държи като вълче, дори още по-глупаво.
Забравени бяха вече и победените съперници, и написаната с кръв по снега любовна трагедия; забравени, освен веднъж, когато Едноокия се спря за миг да оближе засъхващите си рани. Тогава устните му се сбраха, сякаш се готвеше да изръмжи, козината на врата и плещите му неволно настръхна, а той приклекна като пред скок и ноктите на лапите му се впиха дълбоко и здраво в снега. Но само след няколко мига той вече беше забравил всичко и скочи подир вълчицата, която хитро го увличаше в гонитба из гората.
След това те тичаха един до друг като добри приятели, които са се разбрали напълно. Дните минаваха, а те не се отделяха един от друг, заедно гонеха, убиваха и изяждаха плячката. След време вълчицата започна да става неспокойна, сякаш търсеше нещо, което не можеше да намери. Изглеждаше, че я привличат хралупите под съборените дървета, и тя губеше много време да души въздуха в по-широките, затрупани от снега пукнатини в скалите или в пещерите в подронените брегове. Тия неща съвсем не интересуваха Едноокия, но той я следваше добродушно, а когато тя се бавеше повече от обикновено, за да изследва някое подобно място, той лягаше и чакаше, докато се върне, за да тръгнат отново на път.
Те не се задържаха на едно място, а продължаваха да вървят, докато стигнаха отново до реката Маккензи. Тръгнаха, без да бързат, надолу по течението. Често се отбиваха от нея да ловуват край притоците й, но винаги се връщаха пак към реката. Понякога срещаха други вълци, най-често на двойки, но нито те, нито другите проявяваха дружески чувства, радост от срещата или желание да се съберат отново в глутница. На няколко пъти срещаха самотни вълци. Те бяха все мъжки и упорито се стремяха да се присъединят към Едноокия и неговата вълчица. Това не му се нравеше и когато тя заставаше рамо до рамо с него, настръхнала и с оголени зъби, самотният поклонник отстъпваше, обръщаше гръб унило и поемаше път.