В една лунна нощ, когато тичаха в тихата гора, Едноокия изведнъж се спря, вирна муцуна, изопна опашка и ноздрите му се разшириха, душеха въздуха. Той повдигна предната си лапа, както правят кучетата. Не остана доволен и продължи да души въздуха, за да разбере какво значат тия миризми. Едно бързо вдишване беше достатъчно за вълчицата и тя тръгна напред, за да го успокои. Макар че я последва, той продължаваше да се съмнява и не можеше да не спира от време на време, за да разучи предупреждението.
Вълчицата пролази предпазливо до края на една широка поляна сред гората. Известно време стоя сама, после Едноокия припълзя към нея, но всеки мускул от тялото му беше нащрек и всеки косъм от козината му издаваше безкрайно недоверие. Те стояха един до друг, наблюдаваха, слушаха и душеха въздуха.
До ушите им долетя лай на кучета, които се джафкаха и боричкаха, гърлени викове на мъже, кресливи гласове на разсърдени жени и само веднъж писък и жален плач на малко дете. Освен огромните силуети на кожените палатки те можеха да видят само пламъците на огъня, затулен от движещите се край него хора, и дима, който се издигаше бавно в спокойния въздух. Но ноздрите им подушиха безброй миризми, присъщи на индианския бивак, които говореха за разни неща, почти неизвестни за Едноокия, но познати на вълчицата до последната им подробност.
Обхвана я странно вълнение и тя почна да души с все по-голямо удоволствие, но Едноокия все още се съмняваше. Той издаде опасенията си и понечи да се отдалечи. Тя се извърна и докосна шията му с муцуната си, с което искаше да го успокои, после пак се загледа към бивака. В очите й прозираше някакъв нов копнеж, но тоя копнеж не беше предизвикан от глад. Тя тръпнеше от желание да се придвижи напред, да отиде по-близо до тоя огън, да се боричка с кучетата, да се увира и да отбягва нозете на хората, които се спъват в нея.
Едноокия се движеше нетърпеливо край нея. Безпокойството й се възвърна и тя пак усети силно желание да намери онова, което търсеше. Извърна се и за голяма радост на Едноокия тръгна към гората; той вървеше малко пред нея. Най-после навлязоха и се скриха в гората.
И както се движеха безшумно като сенки в светлината на луната, попаднаха на някаква пътечка. Наведоха носове към оставените по снега дири. Тия следи бяха съвсем пресни. Едноокия се затича предпазливо напред, а вълчицата — по петите му. Широките възглавнички на лапите им се разтваряха и докосваха излеко снега, сякаш бяха от кадифе. Едноокия зърна неясния силует на нещо бяло, което се движеше върху белия фон на снега. Неговата плъзгаща се походка, която изглеждаше бавна, но беше много бърза, не можеше дори да се сравни с бързината, с която тичаше сега. Пред него подскачаше бледото бяло петно, което беше забелязал.
Те тичаха по една тясна пътечка, заградена от двете страни с млади борчета. През дръвчетата се виждаше краят на пътеката, която извеждаше на малка горска полянка, осветена от луната. Старият Едноок бързо настигаше бялата животинка, която бягаше. С всеки нов скок той я настигаше все повече и повече. Вече беше почти до нея. Още един скок, и острите му зъби ще се впият в гадинката. Но той не направи тоя скок. Малката бяла гадинка, която беше най-обикновен полярен заек, изведнъж подскокна и започна да се мята и скача високо във въздуха, сякаш изпълняваше някакъв фантастичен танец точно над него, без нито веднъж да стъпи на земята.
Едноокия отскочи назад и изпръхтя от внезапна уплаха, после се сниши в снега и приклекна, ръмжейки сърдито към малкото страховито нещо, което го озадачаваше. Вълчицата обаче мина спокойно край него, спря се за миг, после скочи към танцуващия заек. Скочи доста нависоко, но не можа да достигне плячката и челюстите й хлопнаха с металически звук във въздуха. Тя подскочи още веднъж, после още веднъж.
Едноокия се надигна бавно и сега я наблюдаваше. Нейните безуспешни скокове го раздразниха и той скокна много високо. Зъбите му се впиха в заека и той го повлече със себе си към земята. Но в същото време нещо подозрително изтрещя край него. Той видя с изненада как едно младо борче се наклоняваше над главата му, за да го удари. Челюстите му отпуснаха плячката, а той отскочи назад, за да избегне тая странна опасност. Козината му настръхна от гняв и страх, устните му се отдръпнаха, оголвайки острите зъби, и той заръмжа. В тоя миг борчето изправи тънката си снага, я заекът отново затанцува във въздуха.