Вълчицата се разсърди. Тя впи острите си зъби в плещите на своя другар, за да го накаже. Изплашен и изненадан от това ново нападение, той се нахвърли жестоко и още по-уплашено върху нея и раздра едната страна на муцуната й. Тя също се изненада, че той се раздразни от наказанието, и се нахвърли върху него, като ръмжеше от възмущение. Тогава той разбра грешката си и се опита да я успокои, но тя продължаваше да го хапе. Той се отказа от опитите си да я успокои и започна да се върти в кръг, като държеше главата си далече от нея и подлагаше плещи на зъбите й.
В това време заекът продължаваше да танцува във въздуха над тях. Вълчицата клекна в снега, а Едноокия, който сега се боеше повече от другарката си, отколкото от тайнственото борче, отново подскокна към заека. Захапа го и почна да пада с него към земята, без да откъсва поглед от борчето. Както и преди, борчето се наведе към земята. Вълкът се сниши под неизбежния удар, козината му настръхна, но зъбите му продължаваха да стискат здраво заека. Борчето не го удари, но остана наведено над него. Когато той се раздвижваше, и то се раздвижваше, а той ръмжеше срещу него през стиснатите си челюсти. Когато стоеше неподвижен, и борчето стоеше неподвижно и той реши, че е по-безопасно да не се движи. Но топлата заешка кръв имаше приятен вкус в устата му.
Вълчицата му помогна да излезе от това неудобно положение. Тя грабна заека от него и докато борчето се клатеше и трепкаше заканително над нея, спокойно отгриза главата на заека. Дръвчето изведнъж отскочи нагоре и вече не ги обезпокои, оставайки в това красиво отвесно положение, в което природата го беше създала да расте. После вълчицата и Едноокия изядоха заедно дивеча, уловен за тях от тайнственото борче.
Имаше и други пътеки, дето зайци висяха във въздуха, и вълчата двойка им видя сметката. Вълчицата вървеше напред, а Едноокия след нея, наблюдаваше я и се учеше как да краде уловен в примки дивеч. Тия знания щяха да го ползуват твърде много в идните дни.
Втора глава
ЛЕГОВИЩЕТО
Два дни вълчицата и Едноокия се навъртаха около бивака на индианците. Едноокия се безпокоеше и страхуваше, но бивакът привличаше вълчицата и тя не искаше да продължат пътя си. Но когато едно утро пушечен гърмеж раздра отблизо въздуха и куршумът се сплеска в стеблото на едно дърво само на няколко инча от главата на Едноокия, те престанаха да се колебаят и се впуснаха в дълго, равномерно бягане, което скоро ги отдалечи на мили от опасността.
Те не отидоха много далече — само на два дни път от бивака. За вълчицата беше вече наложително да намери онова, което търсеше. Тя беше съвсем натежала и не можеше да тича бързо. Веднъж, при преследването на един заек, който щеше лесно да улови в друго време, тя се отказа от гонитбата и легна да почива. Едноокия се приближи до нея. Но когато докосна излеко шията й с муцуната си, тя го захапа тъй жестоко, че той се катурна презглава и опитвайки се да избегне зъбите й, представляваше смешна и жалка картина. Тя беше станала по-раздразнителна от преди, а той — много по-търпелив и внимателен.
И тогава тя намери онова, което търсеше, то беше на няколко мили нагоре по течението на малък поток, който лете се вливаше в река Маккензи, но сега беше цял вкован в лед и чак до скалистото си дъно — един мъртъв поток, вледенен от извора до устието. Вълчицата тичаше морно доста назад от другаря си, когато съгледа надвисналия висок глинест бряг. Тя се отби от пътя и тръгна към него. Пролетните бури и топящите се снегове бяха подринали брега и на едно място бяха превърнали една тясна пукнатина в малка пещера.
Тя се спря пред отвора на пещерата и внимателно разгледа стените. После обиколи навред основата на самата скала — до мястото, където нейният стръмен купол се отделяше от полегатия скат. Тя се върна отново към пещерата и се промъкна през тесния отвор. Трябваше да пълзи само около три стъпки от входа, а после пещерата се разширяваше, ставаше по-висока и образуваше малка кръгла стаичка, около шест стъпки в диаметър. Главата на вълчицата почти достигаше свода. Вътре беше сухо и уютно. Тя разгледа най-внимателно пещерата, а Едноокия, който се беше завърнал, стоеше при входа и търпеливо я наблюдаваше. Вълчицата наведе глава, носът й опря в земята — точно там, където беше прибрала сключените си лапи, после направи няколко кръга около това място, въздъхна уморено, сякаш стенеше, сви се на кълбо, отпусна крака и полегна, извърнала глава към входа на пещерата. Едноокия й се усмихваше с вирнати от любопитство уши. Зад него на дневната светлина тя можеше да види крайчеца на опашката му, която се клатеше добродушно. Нейните уши се присвиха кротко назад и надолу, тъй че заострените им върхове опряха за миг на главата й. Тя разтвори уста и морно изплези език, с което изразяваше доволството и радостта си.