Едноокия беше гладен. Макар че легна при входа на пещерата и заспа, сънят му беше неспокоен. Често се будеше и наостряше уши да долови всичко, което ставаше по широкия свят, гдето априлското слънце блестеше по снега. Когато позадрямваше, тихият шепот на невидими ручеи едва достигаше до ушите му и той се пробуждаше и внимателно се вслушваше. Слънцето се беше върнало и пробуждащата се земя на Севера го зовеше. Животът възкръсваше. Дъхът на пролетта се носеше във въздуха, нов живот кълнеше под снеговете, живителен сок пълзеше нагоре по стеблата на дърветата и пъпките разпукваха оковите на леда.
Старият вълк поглеждаше загрижено другарката си, но тя не проявяваше никакво желание да стане. Той погледна навън: ято червенушки прелитна пред очите му. Понечи да стане, но като погледна назад, към другарката си, легна отново и задряма. Слухът му долови някаква тиха, но рязка песен. Веднъж или дваж сънливо прекара лапа по носа си. После се събуди. Самотен голям комар бръмчеше във въздуха точно пред муцуната му. Той беше прекарал зимата скован от студ в някой сух пън, а сега слънцето го беше размразило. Вълкът вече не можеше да се съпротивява на зова на света. При това беше гладен.
Той допълзя до вълчицата и се опита да я склони да стане, но тя само изръмжа срещу него. Той излезе сам навън, под ярките лъчи на слънцето, и видя, че снегът се беше размекнал й ходенето беше трудно. Тръгна нагоре по заледеното русло на потока, гдето от сенките на дърветата снегът беше все още твърд и едрозърнест. Вървя осем часа и се върна по тъмно, още по-гладен, отколкото преди да тръгне. Беше попаднал на дивеч, но не беше успял да го улови. Лапите му пробиваха меката кора на снега и той затъваше в него, а зайците минаваха леко по снега, сякаш бяха на снегоходки.
Едноокия се спря пред отвора на пещерата, обзет от внезапно подозрение. Някакви слаби и странни звуци долитаха отвътре. Тия звуци не бяха от вълчицата, но все пак му бяха смътно познати. Той предпазливо пропълзя в пещерата, но вълчицата го посрещна с предупредително ръмжене. Това не го смути, но го застави послушно да застане на прилично разстояние. Интересуваха го звуците, прилични на тих сподавен хленч.
Другарката му го отпъди със сърдито ръмжене и той се сви край входа и заспа. Когато се зазори и слаба светлина проникна в леговището, той отново затърси източника на тия смътно познати звуци. В предупредителното ръмжене на вълчицата звучеше нова нотка. Това беше нотка на ревност и той старателно се държеше на разстояние. Въпреки това успя да забележи пет малки, живи клъбца, много слаби и съвсем безпомощни, сгушени между краката на вълчицата и притиснати към тялото й. Те издаваха тихи звуци, като хленч, а очите им бяха затворени. Вълкът се учуди. Това не се случваше за първи път в неговия дълъг, пълен с успехи живот. Такива неща се бяха случвали много пъти и въпреки това той винаги наново се учудваше.
Вълчицата го гледаше неспокойно. От време на време тя изръмжаваше, а когато й се стореше, че се е приближил твърде близо, ръмженето й ставаше съвсем сърдито. Тя не помнеше да се беше случвало подобно нещо, но в нейния инстинкт, който представляваше напластеният опит на всички вълчици майки, се таеше далечен спомен за вълци, които бяха изяждали своите новородени и безпомощни питомци. Тоя спомен се проявяваше чрез силния й страх, който я заставяше да не позволява на Едноокия да разгледа по-отблизо вълчетата, на които беше баща.
Нямаше никаква опасност. Едноокият стар вълк беше обладан от чувство, което също произлизаше от инстинкта, преминал у него през многобройни поколения на вълци бащи. Той не се замисли върху него, нито се озадачи. То беше там, във всяка клетка на неговото същество; и съвсем естествено беше да се вслуша в това чувство, да остави новороденото потомство и да излезе навън, за да подири храна.
На пет или шест мили от леговището потокът се раздвояваше и двата ръкава се губеха под прав ъгъл в планината. Той тръгна по левия ръкав и попадна на пресни дири. Подуши ги, откри, че са отскоро, бързо приклекна в снега и се вгледа натам, гдето водеха дирите. След това се върна бавно назад и пое по дясното разклонение на потока. Отпечатъците от стъпките бяха значително по-големи от тия на неговите собствени лапи и той разбра, че по дирите на тия стъпки едва ли ще има за него месо.