Половин миля нагоре по дясното разклонение на потока той долови с острия си слух някакъв шум като от остри зъби, които гризат. Промъкна се тихо и видя един таралеж, който се беше изправил на задните си лапи и точеше зъбите си в кората на някакво дърво. Едноокия се приближи внимателно, но без особена надежда. Той познаваше тая гадинка, макар че никога досега не беше я срещал толкова далече на Север; а и никога през дългия си живот не беше вкусвал ежово месо. Много отдавна беше научил, че в живота има нещо, което се нарича щастие или случайност, и продължи да се придвижва към таралежа. Нищо не се знаеше; всичко можеше да се случи — при живите твари нещата ставаха някак си все различно.
Таралежът се сви на кълбо и навред по тялото му щръкнаха дълги остри игли, които отблъскваха всяко нападение. Веднъж на младини Едноокия беше помирисал твърде отблизо една подобна неподвижна топка от игли, но бодливата задница го беше цапнала внезапно по лицето. Отнесъл беше в муцуната си една игла, която остана там седмици наред и го пареше като пламък, но най-после сама излезе. Той легна, удобно свит, но носът му беше на цял фут от задницата на таралежа.
Дълго чака, напълно неподвижен. Нищо не се знаеше. Всичко можеше да се случи. Таралежът можеше да отвие кълбото си. Тогава той би могъл с един бърз удар на лапата да разпори нежния, незащитен корем.
Половин час по-късно Едноокия стана, изръмжа гневно към неподвижната топка и продължи по-нататък. Често му се беше случвало да чака дълго пред таралежи, които не се отпущат, затова не искаше да губи повече време. Продължи да върви нагоре, по дясното разклонение на потока. Денят вече преваляше, а той все още не беше уловил нищо. Пробудилият се в него бащински инстинкт го завладя бързо. Трябваше да намери храна. Следобед попадна на една бяла яребица. Той излизаше от една горичка и изведнъж се намери срещу глупавата птица. Тя беше кацнала на един пън, само на педя от муцуната му. Видяха се почти едновременно. Уплашената птица се опита да подхвръкне, но той я удари с лапата си и я събори на земята, после скочи върху нея и я хвана със зъбите си тъкмо когато тя биеше с криле по снега, мъчейки се да хвръкне. Когато зъбите му се забиха в крехкото месо и костите изхрускаха, той, естествено, започна да яде, но се сети, свърна по стъпките си и се запъти към леговището с яребицата в уста.
На една миля от мястото, гдето потокът се делеше на два ръкава, като тичаше безшумно, както обикновено, сякаш беше някаква плъзгаща се сянка, която разглежда внимателно всяка част от пътя, той съгледа пресни следи от големи лапи, по-пресни от следите, които беше открил рано сутринта. Понеже и дирите водеха по неговия път, той тръгна по тях, готов при някой завой на потока да срещне звера, който беше оставил тия следи.
Когато подаде глава зад една скала, гдето потокът правеше необикновено голям завой, неговото зорко око видя нещо, което го накара бързо да приклекне. Това беше зверът, който бе оставил тия следи, — един едър женски рис. Рисът беше приклекнал — точно като Едноокия по-рано в тоя ден, а пред него — кълбото с иглите. Ако дотогава се беше движил като плъзгаща се сянка, сега той се превърна в призрак на тая сянка и запълзя околовръст, за да застане точно срещу вятъра и срещу безмълвната, неподвижна двойка.
Той легна в снега и остави яребицата до себе си, после се взря през иглите на една нискорастяща хвойна и започна да наблюдава играта за живот, която се развиваше пред него между чакащия рис и чакащия таралеж — и двамата с еднаква жажда за живот; а особеното в тази игра беше това, че за да живее, единият трябваше да изяде другия, а другият, за да живее, не трябваше да бъде изяден. Старият едноок вълк, притаил се зад хвойновия храст, също вземаше участие в играта — той се надяваше, че някаква непредвидена щастлива случайност ще му помогне да намери месо, което му беше нужно, за да живее.
Измина половин час, измина час, а нищо не се случваше. Игленото кълбо беше като камък — толкова неподвижно беше то; рисът изглеждаше като изваян от мрамор; а старият Едноок лежеше като мъртъв. Всъщност и трите животни напрягаха сетивата си до болка и едва ли някога са били поживи, отколкото сега, когато изглеждаха вкаменени.
Едноокия помръдна леко и още по-напрегнато впери поглед. Нещо ставаше там. Таралежът най-после беше решил, че врагът му си е отишъл. Бавно и предпазливо той започна да отвива кълбото на непроницаемата си броня. Не проявяваше ни най-малък страх, че може да бъде изненадан. Бавно, бавно игленото кълбо се разстилаше и удължаваше. Едноокия продължаваше да гледа и изведнъж усети влага в устата си и слюнки неволно потекоха при вида на живото месо, което само се разстилаше пред него като готова храна.