Таралежът забеляза неприятеля си още преди да се отвие напълно. В същия миг рисът го нападна. Ударът беше светкавичен. Лапата с твърди нокти, закривени като на граблива птица, се заби в мекия му корем и се отдръпна с бързо, раздиращо движение. Ако таралежът се беше отвил изцяло или ако беше открил неприятеля си само частица от секундата по-късно, лапата на риса не щеше да пострада; но с един страничен удар на задницата си ежът заби острите си игли в лапата на риса тъкмо в момента, когато той я отдръпваше назад.
Всичко стана изведнъж — ударът, контраударът, предсмъртният вик на ежа, ревът на голямата котка от внезапната болка и изненадата. Силно възбуден, Едноокия се поизправи, наостри и, изопна и заклати опашка. Рисът загуби самообладанието си. Той се нахвърли свирепо върху гадинката, която му бе причинила болка. Но таралежът, който скимтеше и пъшкаше и въпреки разкъсания си корем се опитваше напразно да се свие в непроницаемото кълбо, пак перна риса със задницата си и голямата котка пак изрева от болка и изненада. След тоя удар рисът отстъпи назад и започна да киха, а носът му беше цял набоден с игли и приличаше на чудовищно голяма възглавка за игли. Той прекара лапа по носа си, опитвайки се да махне огнените стрели, после зарови муцуна в снега и започна да я търка по клоните и вейките, като скачаше наоколо, напред, встрани, нагоре и надолу, обзет от болка и страх.
Рисът кихаше непрестанно и размахваше бързо и гневно късата си опашка. После престана да подскача и не мръдна от мястото си цяла минута. Едноокия продължаваше да го наблюдава: но дори и той се сепна и козината на гърба му неволно настръхна, когато рисът най-неочаквано подскочи нагоре във въздуха, надавайки същевременно силен и страшен вой. После рисът хукна нагоре по пътечката, като ревеше при всеки скок.
Едноокия дръзна да излезе на открито едва когато крясъците на риса постихнаха и замряха в далечината. Той пристъпваше тъй внимателно, сякаш снегът наоколо беше постлан с ежови бодли, готови да се забият в меките възглавнички на лапите му. Таралежът посрещна приближаването му, като скимтеше гневно и тракаше дългите си зъби. Той беше успял отново да се свие на кълбо, но не тъй здраво и непроницаемо, както преди, защото разкъсаните му мускули не позволяваха това. Беше разпран почти на две и кръвта му продължаваше да изтича.
Едноокия пълнеше устата си с окървавения сняг, дъвчеше го, облизваше се и го гълташе. Това раздразни охотата му за ядене и гладът започна болезнено да го мъчи; но той беше твърде стар и опитен, за да действува непредпазливо. Реши да чака. Легна и зачака, а таралежът скърцаше със зъби, пъшкаше, стенеше и от време на време надаваше тихи писъци. Не след дълго Едноокия забеляза, че бодлите бавно се отпускат и че цялото тяло на таралежа се тресе. Тръпките престанаха изведнъж. Дългите зъби тракнаха предизвикателно за последен път, после всички бодли се смъкнаха и улегнаха, а тялото се отпусна и не помръдна вече.
С нервно и боязливо движение на лапата Едноокия разстла таралежа и го обърна по гръб. Нищо не се случи. Таралежът наистина беше мъртъв. Той го разгледа внимателно за миг, после предпазливо го хвана със зъбите си и тръгна надолу по течението на потока. Полуносеше-полувлачеше плячката си и държеше главата си извърната встрани, за да Не стъпи върху бодливото тяло. Досети се за нещо, остави товара си и се спусна назад към мястото, гдето беше оставил яребицата. Не се поколеба нито за миг. Съвсем ясно му беше какво трябва да прави и веднага го направи — изяде яребицата. После се върна и отново взе плячката си.
Когато довлече в пещерата еднодневния си лов, вълчицата огледа плячката, извърна муцуна към него и леко го близна по шията. Но още в следния миг тя го отпъди от вълчетата с ръмжене, което не беше така гневно, както преди, и съдържаше по-скоро нотки на извинение, отколкото на заплаха. Вроденият й страх към бащата на потомството й постепенно изчезваше. Едноокия се държеше, както трябва да се държи един вълк-баща, и не проявяваше нечестиво желание да изяде малките, на които тя беше дала живот.
Трета глава
СИВОТО ВЪЛЧЕ
То не беше като братята и сестрите си. В тяхната козина още отсега личеше ръждивочервеният оттенък, който бяха наследили от майка си, вълчицата; по козина само то приличаше на баща си. То беше единственото сиво вълче в котилото. По нищо не се различаваше от истинските вълци. Външно то сякаш беше одрало кожата на стария Едноок с тая само разлика, че имаше две очи, а баща му — едно.