— Нас гонят, Бил! — каза човекът пред впряга. Гласът му прозвуча дрезгаво и неестествено. Той беше изрекъл думите с явно усилие.
— Няма дивеч — отвърна другарят му. — От дни насам не съм виждал дори и заешки следи.
Те вече не си продумаха, но ушите им напрегнато долавяха ловния вой, който продължаваше да се разнася зад тях.
Когато се стъмни, поведоха кучетата към няколко бора край брега на реката и се установиха на бивак. Ковчегът край огъня им служеше и за маса, и за сядане. Сгушени край огъня, вълчеподобните кучета ръмжаха и се зъбеха едно към друго, но не проявяваха желание да се отдалечат в тъмнината.
— Хенри, май тоя път кучетата никак не се отделят от бивака — забеляза Бил.
Хенри, който беше приклекнал край огъня и наместваше кафеника с парче лед в него, кимна. Той продума едва когато седна върху ковчега и почна да се храни.
— Знаят къде ще си запазят кожата — каза той. — Предпочитат да ядат, вместо да бъдат изядени. Доста са умни тия кучета.
Бил поклати глава.
— Кой знае!
Другарят му го изгледа с любопитство.
— За пръв път те чувам да казваш, че не са умни!
— Хенри — започна другият, дъвчейки боба си бавно, — забеляза ли каква олелия вдигнаха кучетата, когато ги хранех?
— Да, боричкаха се май повече от друг път — съгласи се Хенри.
— Колко кучета имаме, Хенри?
— Шест.
— Слушай, Хенри! — Бил спря за миг, колкото да придаде по-голяма важност на думите си: — Както каза, Хенри, имаме шест кучета. Аз извадих шест риби от торбата. Дадох на всяко куче по една риба и една риба, Хенри, не ми достигна.
— Грешно си ги преброил.
— Имаме шест кучета — съвсем спокойно повтори другият. — Взех шест риби от торбата. За Едноухото нямаше риба. След това се върнах при торбата и взех една за него.
— Но ние имаме само шест кучета! — каза Хенри.
— Хенри — продължи Бил, — не казвам, че всички бяха кучета, но дадох на седем гърла по една риба.
— Сега са само шест — каза другият.
— Видях друго едно да бяга по снега — отвърна Бил със спокойна увереност. Видях седем.
Другарят му го изгледа съчувствено и каза:
— Здравата ще ми олекне, когато свършим това пътуване!
— Какво искаш да кажеш? — запита Бил.
— Искам да кажа, че тоя наш товар те разстройва и вече те кара да виждаш разни работи.
— И на мене ми мина това през ума — отвърна Бил със сериозен тон — и затова, когато го видях да бяга по снега, тръгнах нататък и видях дирите му. После преброих кучетата и те пак бяха шест. Дирите още стоят по снега. Искаш ли да ги видиш? Ще ти ги покажа.
Хенри не отвърна, а продължи да дъвче мълчаливо, докато се нахрани. После поля всичко с последната чаша кафе. Избърса си устните с опакото на дланта и рече:
— Мислиш значи, че това е било… Продължителен, тъжен вой се разнесе в тъмнината и прекъсна думите му. Той млъкна и се ослуша, после махна с ръка по посока на воя и довърши мисълта си:
— Някой от тях? Бил кимна с глава.
— Че можех ли да помисля нещо друго? Ти сам забеляза каква врява вдигаха кучетата.
Вой след вой, и други, които им отговаряха, превръщаха тишината в лудница. От всички страни се надигаше продължителен вой и кучетата проявиха страха си, като се притискаха едно към друго и така се навираха в огъня, че козината им се опърляше. Преди да си запали лулата, Бил хвърли още дърва в огъня.
— Струва ми се, че май много си се оклюмал — каза Хенри.
— Хенри! — Бил замислено смука лулата си известно време и после продължи: — Хенри, мисля си, че тоя тук е хиляди пъти по-щастлив от нас двамата.
Той даде да се разбере, че говори за третия човек, като посочи с палец сандъка, върху който седяха.
— Когато ний двамата умрем, Хенри, голям късмет ще е, ако някой струпа малко камъни върху труповете ни, че да не ни изядат кучетата.
— Ние с тебе нямаме ни близки, ни пари, ни нищо като него — отвърна Хенри. — Такива далечни погребения не са за нашата кесия.
— Чудя се, Хенри, на тоя лорд ли, или кой го знае какъв е бил там, в неговата страна — дето никога не е трябвало да мисли ни за храна, ни за завивка, — за какъв дявол му е потрябвало да се домъква чак тук, накрай света, в тая забравена дори от бога страна! Ей туй хич не ми е ясно!
— Можел е да доживее до дълбока старост, ако си беше седял в къщи — съгласи се Хенри.
Бил отвори уста да каже нещо, но не продума. Той само махна с ръка към гъстия мрак, който ги окръжаваше като стена от всички страни. Никакъв силует на животно не се очертаваше в пълната тъма: можеха да се видят само две очи, които искряха като разпалени въглени. Хенри посочи с глава други две, после още две. Кръг от искрящи в мрака очи обграждаше бивака им. Сегиз-тогиз чифт очи се местеха насам-натам или изчезваха, но след миг се появяваха отново.