Сивото вълче беше прогледнало отскоро, но въпреки това вече виждаше съвсем ясно. А още преди да прогледне, то можеше да подушва, да опипва и да вкусва. Познаваше много добре двете си братчета и двете си сестричета. Беше започнало да се боричка с тях, макар и твърде неумело и тромаво. То дори се караше и когато се разгневеше, малкото му гърло издаваше странни гърлени звуци — наченки на бъдещо ръмжене. И дълго преди да прогледне, то вече познаваше майка си чрез осезанието, вкуса и обонянието си; беше извор на топлина, храна и нежност. Нейният език беше мек и нежен и го успокояваше, когато ближеше малкото му крехко телце, а това го караше да се притиска плътно към нея и да се унася в дрямка.
То прекара в сън по-голямата част от първия месец на живота си, но сега вече виждаше добре, стоеше будно по-продължително и познаваше окръжаващия го свят. Тоя свят беше мрачен; но то не знаеше това, понеже не познаваше друг свят. Полумрак изпълваше леговището; но още не беше нужно да нагаждат очите си към някаква друга светлина. Неговият свят беше твърде малък. Той свършваше до стените на леговището; но понеже нямаше представа за обширния външен свят, теснотата на леговището, в което прекарваше дните си, съвсем не го потискаше.
То откри още отрано, че една от стените на неговия свят не беше като другите. Това беше отворът на пещерата, източникът на светлина. Много преди да почне да мисли или да проявява съзнателни желания, то разбра, че тя не прилича на другите стени. Тая стена го привличаше с непреодолима сила още преди да прогледне и да я види. Светлината, която идеше от нея, дразнеше слепените му клепачи, а в очите и в зрителните му нерви трепваха малки, искровидни проблясъци — топли и чудно приятни. Животът на неговото телце, на всяка клетка от това телце — животът, който беше самата същност на тялото му и който беше отделен от неговия съзнателен живот — копнееше за тая светлина и го тласкаше към нея, също както сложният химически състав на растението го тласка към слънцето.
Още от самото начало, преди да се появи в него съзнание, то се стремеше да пропълзи към входа на пещерата. И неговите братчета и сестричета не оставаха по-назад. Нито веднъж през тези дни никое от тях не пропълзя през тъмните ъгли на задната стена. Светлината ги привличаше, както привлича растенията. Химическите процеси, които ставаха в техни те клетки, се нуждаеха от светлина; и техните дребни телца пълзяха сляпо и инстинктивно към нея, както пълзят мустачките на лозата. По-късно, когато всяко от тях започна да развива известна индивидуалност и да съзнава влеченията и желанията си, притегателната сила на светлината се увеличи. Те непрестанно пълзяха и напираха към светлия отвор на пещерата и майка им трябваше постоянно да ги връща назад.
По тоя начин сивото вълче се запозна и с други особености на майка си освен нейния нежен и галещ език. Като упорствуваше постоянно да пълзи към светлината, то откри, че майка му има муцуна, с която го наказваше, а малко по-късно откри, че има и лапа, която го поваляше на земята с бързи, добре измерени удари или го претъркулваше. Така то научи, че на тоя свят има и болки; но същевременно научи и как да отбягва болките; преди всичко, като не върши онова, което бе забранено, а когато го извърши — да гледа да избегне наказанието. Това бяха съзнателни прояви, породени от първите му обобщения за света. В миналото то се отдръпваше несъзнателно от всичко, което можеше да му причини болка, както несъзнателно пълзеше към светлината. Сега то се отдръпваше от онова, което причинява болка, защото знаеше какво е болка.
Вълчето беше доста свирепо. Такива бяха и братчетата, и сестричетата му. Това трябваше и да се очаква. То беше месоядно животно и произхождаше от хищници, които убиват животни и се хранят с месо. Неговите родители живееха само с месо. Млякото, което беше засукало още в първите минути на живота си, беше мляко, преработено направо от месо; а сега, когато беше едва на един месец и очите му се бяха отворили само от седмица, то вече започваше да яде месо — месо, което вълчицата полусдъвкваше и оставяше на петте подрастващи вълчета, тъй като нейното майчино мляко беше вече съвсем Недостатъчно.
Сивото вълче беше най-свирепото от цялото котило. То можеше да ръмжи по-силно от всички останали вълчета. Неговите невинни пристъпи на ярост бяха по-страшни от техните. То първо се научи как да премята другите с ловък удар на лапата си. И то най-първо от всички впи зъби в ухото на едно от вълчетата и започна да го дърпа и блъска и да ръмжи през здраво стиснатите си челюсти. И, разбира се, то създаваше най-големи неприятности на вълчицата, която се стараеше да задържи малките си рожби по-далече от входа на пещерата.