С всеки нов ден светлината все по-силно привличаше малкото сиво вълче. То постоянно правеше еднометрови пътешествия към отвора на пещерата и вълчицата постоянно го връщаше назад. То не знаеше, че това е входът на пещерата. Изобщо не знаеше нищо за входове, през които се минава от едно място към друго. Не знаеше, че има друго място, а още по-малко — как да отиде там. Тъкмо затова входът на пещерата за него представляваше стена — стена от светлина. Това, което слънцето беше за живите твари по широкия свят, това беше тая стена за него — слънце в неговия малък мир. Тя го привличаше тъй, както пламъкът на свещта привлича пеперудките. То непрестанно се стремеше да стигне до нея. Животът, който тъй бързо се развиваше в него, го тласкаше неспирно към светлата стена. Животът, който пулсираше в него, му подсказваше, че само тя може да го изведе към широкия свят, в който му беше отредено да живее. Но самото вълче изобщо нямаше представа за това. То не знаеше, че съществува някакъв външен свят.
Тая стена от светлина криеше нещо странно и загадъчно. Неговият баща (а то познаваше баща си — другия обитател на света, същество, което приличаше на майка му, спеше при светлата стена и донасяше месо), неговият баща умееше някак да влиза право в светлата стена и да изчезва в нея. Сивото вълче не можеше да разбере това. Наистина неговата майка никога не му позволяваше да се приближи до тая стена, но то отиваше до другите стени, а там върхът на нежното му носле винаги срещаше твърди препятствия. Това причиняваше болка. И след няколко подобни приключения то реши да не се занимава повече със стените. Без да разсъждава, то прие изчезването в стената като особеност на баща му, тъй както млякото и полусдъвканото месо бяха особености на майка му.
Всъщност сивото вълче не мислеше или поне не мислеше тъй, както мислят хората. Мозъкът му работеше смътно. При все това изводите му бяха тъй ясни и определени, както у хората. То приемаше нещата по своему, без да пита защо и как. В действителност то само категоризираше нещата. Никога не се запитваше защо се случва известно нещо. За него беше достатъчно да знае как се случва това или онова. Така, след като беше ударило няколко пъти носа си в задната стена, то реши занапред да не влиза в стени. По същия начин беше решило, че баща му може да изчезва в стени. Но то съвсем не се стремеше да открие причината на тая разлика между него и баща му. В неговия ум нямаше място за логика и физика.
Както повечето живи твари в Дивата пустиня, и то отрано позна глада. Настанаха дни, когато не само че нямаше месо, но и в гърдите на майка му нямаше нито капка мляко. Отначало вълчетата скимтяха и хленчеха, но повечето време спяха. Не след дълго те изпаднаха във вцепенение от глад. Нямаше вече игри и боричкания, нямаше невинни пристъпи на ярост, ни опити за ръмжене, а странствуванията към далечната светла стена престанаха съвсем. Вълчетата спяха и малко по малко животът гаснеше в тях.
Едноокия се чудеше какво да прави. Той бродеше по далечни места и поспиваше за малко в леговището, сега безрадостно и мрачно. Вълчицата също оставяше котилото и тръгваше да дири храна. През първите дни след раждането на вълчетата Едноокия ходи няколко пъти до бивака на индианците, за да отвлича зайците, попаднали в поставените примки; но щом снеговете започнаха да се топят и потоците да се размръзват, бивакът на индианците се премести другаде и този източник на храна изчезна.
Когато сивото вълче се възвърна към живот и отново започна да се интересува от далечната бяла стена, то откри, че обитателите на неговия свят бяха намалели. Сега то имаше само една сестричка. Другите бяха изчезнали. Когато позаякна, то по неволя трябваше да играе само, защото сестричката му не повдигаше глава и не се движеше. Неговото малко телце се позакръгли от месото, което ядеше сега; но за нея храната дойде твърде късно. Тя спеше непрекъснато и приличаше на малък скелет, нахлузен в кожа, в който пламъкът на живота мъждееше все по-слабо и по-слабо, докато най-после съвсем угасна.
После настанаха дни, когато сивото вълче вече не виждаше баща си да се появява и изчезва в бялата стена или да спи при входа на пещерата. Това се случи в края на друго, не тъй ужасно гладуване. Вълчицата знаеше защо Едноокия не се завръща, но нямаше как да разкаже на сивото вълче какво беше видяла. Когато и тя тръгна да търси дивеч по левия ръкав на потока, гдето живееше рисът, тя бе проследила дирите, оставени предния ден от Едноокия. Там, гдето свършваха дирите, тя го беше намерила, или по-право, беше намерила онова, което бе останало от него. Имаше много следи от борбата, станала там, както и дири от риса при завръщането му в леговището след извоюваната победа. Преди да си отиде, вълчицата беше открила това леговище и разбрала по дирите, че рисът е вътре, затова не се бе осмелила да влезе.