След тая случка вълчицата отбягваше да ходи на лов по лявото разклонение на потока. Беше разбрала, че в леговището на риса има цяло котило от малки зверчета, а знаеше колко жесток и злонравен е рисът и колко е безмилостен в борбата. Лесно беше за половин дузина вълци да принудят съскащия настръхнал рис да се покатери на някое дърво, но съвсем друго беше за един самотен вълк да премери силите си с него — особено когато цяло котило от гладни зверчета очаква риса в леговището му.
Но пустинята си е пустиня, а майчинството си е майчинство и то винаги свирепо защищава потомството било в пустинята, било вън от нея и щеше да дойде ден, когато заради своето сиво вълче вълчицата щеше да се осмели да иде и по левия ръкав на потока, в скалите, гдето се намираше леговището на риса, готова да си навлече неговия гняв.
Четвърта глава
СТЕНАТА НА СВЕТА
Когато майката започна да напуска пещерата, за да търси плячка, вълчето вече добре знаеше закона, който не му позволяваше да се приближава до входа. Тоя закон не само му беше втълпяван многократно от неговата майка чрез удари с носа и лапата, но и инстинктът на страх вече се развиваше в него. През краткия си живот в пещерата то изобщо не беше срещало нещо, от което да се страхува. И все пак в него се таеше страх, наследен от далечни деди през хиляди и хиляди поколения. То получи това наследство направо от Едноокия и вълчицата; но и те на свой ред бяха наследили страха от всички предишни вълчи поколения. Страх — това наследство на Дивата пустиня, което никой див звяр не може да избегне, нито да замени за паница леща!
И тъй, сивото вълче знаеше какво е страх, макар и да не разбираше от какво се поражда той. То вероятно го беше възприело като едно от ограниченията на живота, защото вече бе научило, че е живота съществуват ограничения. То вече знаеше какво е глад и когато не можеше да го уталожи, чувствуваше известно ограничение. Твърдото препятствие на пещерната стена, рязкото блъскане с муцуна или силният удар с лапа от страна на майка му, неукротимият глад през няколкото периода на гладуване — всичко това му подсказваше, че не всичко е позволено в тоя свят, че в живота съществуват ограничения и възбрани. Тези ограничения и възбрани бяха закони. Да спазва законите, значеше да избягва болките и да бъде щастливо.
То не разсъждаваше за това така, както разсъждават хората; просто разграничаваше нещата, които причиняват болка, от нещата, които не причиняват болка. И след всяко подобно разграничаване то отбягваше нещата, които причиняват болка, т.е. ограниченията и възбраните, и се наслаждаваше на удоволствията и радостите на живота.
И така, като се подчиняваше на установения от майка му закон и като спазваше закона на онова непознато и безименно нещо — страха, то странеше от входа на пещерата. За него тоя вход оставаше все същата бяла стена на светлината. Когато майка му отсъствуваше, то прекарваше по-голямата част от времето си в сън, а когато беше будно — спотайваше се и потискаше плача, който гъделичкаше гърлото му и шумно напираше навън.
Веднъж, когато беше будно, то долови някакъв странен звук в бялата стена. Не знаеше, че навън стои един полярен глутон, който трепереше от собствената си дързост и предпазливо душеше вътрешността на пещерата. Вълчето разбра само, че мирисът бе особен, непознат и следователно неизвестен и страшен, защото неизвестното беше една от важните съставки на страха.
Козината по гърба на сивото вълче настръхна, но то не издаде нито звук. Отгде знаеше то, че трябва да се ежи срещу това нещо, което душеше отвън? Това не идваше от някакви знания, а беше само явен израз на страха, който се таеше в него и който не можеше да се обясни с досегашните му преживелици. Но страхът беше свързан с друг инстинкт — да се спотайва и прикрива. Вълчето беше изтръпнало от ужас, но продължаваше да лежи безмълвно и неподвижно, като замръзнало или вкаменено, сякаш беше мъртво. На връщане в леговището майка му изръмжа, когато помириса дирите на глутона, после се втурна в пещерата и с необичаен изблик на нежност започна да ближе вълчето и да го милва с носа си, а то почувствува, че по някакъв начин се бе спасило от голяма беда.
Но в него действуваха и други сили, най-важната от които беше растежът му. Инстинктът и законът изискваха от него подчинение, но растежът изискваше неподчинение. Майка му и страхът го заставяха да се държи по-далеч от бялата стена. Развитието е живот, а животът е предопределен навеки да се стреми към светлината. Нищо не можеше да възпре живота, който напираше в него с всеки къс месо, което изяждаше, и с всеки нов дъх, който поемаше. В края на краищата един ден приливът на живот взе връх над страха и подчинението и вълчето тръгна тромаво и разкрачено към изхода на пещерата.