За разлика от другите стени, с които беше влизало в допир, тая стена сякаш се отдръпваше, когато то се приближаваше към нея. Никаква твърда плоскост не се сблъска с, малкото нежно носле, което се подаваше предпазливо напред. Стената сякаш бе направена от някаква прозрачна и проницаема материя като светлината. И понеже за него състоянието на нещата се определяше от техния вид, вълчето навлезе в онова, което беше считало за стена, и потъна в материята, от която тя беше Направена.
Просто удивително! То минаваше през твърдата материя. Светлината ставаше все по-ярка и по-ярка. Страхът го подтикваше да се върне назад, но животът го тласкаше напред. Изведнъж то се намери пред входа на пещерата. Стената, в която то мислеше, че се намира, внезапно отскочи назад, неизмеримо далече. Светлината стана болезнено ярка. Тя го ослепи за няколко мига. Свят му се зави. Очите му започнаха машинално да се нагаждат към ярката светлина и да се приспособяват към увеличените разстояния между предметите. Изпървом стената беше отскочила отвъд полето, на неговото зрение. Сега то я виждаше отново, но тя изглеждаше невероятно далеч. Беше се променила. Станала бе пъстра — тя включваше дърветата, които растяха край потока, насрещната планина, която се издигаше високо над дърветата, и небето, което се извисяваше над планината.
Обхвана го неописуем страх. Това бяха нови превъплъщения на страшното неизвестно. Вълчето приклекна до края на пещерата и дълго гледа към света. Беше крайно изплашено. Понеже тоя свят му беше непознат, то го считаше за враждебен. И ето, козината по гърба му настръхна и устните му се набръчкаха излеко, когато се опита да изръмжи свирепо и застрашително.
Въпреки страха и нищожеството си то предизвикваше и заплашваше целия божи свят.
Нищо не се случи. То продължаваше да гледа с широко отворени очи и обхванато от любопитство, забрави да ръмжи. Забрави и страха си. Засега страхът беше победен от жаждата за живот, а тя на свой ред се беше преобразила в любопитство. То започна да вижда близките предмети — част от размразения поток, който блестеше от слънцето, грохналия бор в подножието на брега, както и самия бряг който се издигаше право нагоре и свършваше само на две стъпки от края на пещерата, гдето то беше приклекнало.
Досега сивото вълче беше живяло само на равно. Никога не беше изпитвало болка от падане. Не знаеше какво е падане. Сега то направи една смела крачка и стъпи във въздуха. Задните му крака бяха на края на пещерата и то се търкулна с главата надолу. Твърдата земя го удари силно по носа и то изскимтя от болка. После започна да се търкаля надолу по брега. Обзе го панически страх. Неизвестното го беше сграбчило най-сетне. Сграбчило го беше жестоко и се готвеше да му причини някаква ужасна болка. Жаждата му за живот беше победена от страха и вълчето започна да квичи като уплашено кутре.
Неизвестното го мъкнеше надолу, към някаква страшна болка, и то не преставаше да скимти и квичи. Друго беше да лежиш вцепенен от страх, докато неизвестното бродеше наоколо. Сега неизвестното го беше сграбчило съвсем здраво. Мълчанието нямаше да помогне При това то не се гърчеше от страх, а от ужас.
Но брегът постепенно ставаше все по-полегат, а в подножието му растеше трева. Тук вълчето вече не се търкаляше тъй бързо. Когато най-после се спря, то нададе един последен отчаян писък, а след това започна да вие жално и продължително. После — като нещо, което беше в реда на нещата, сякаш хиляди пъти беше правило тоалета си — то започна да ближе сухата глина, която беше полепнала по него.
След това вълчето седна и се заозърта точно както би се озъртал първият човек, който би попаднал от Земята на Марс. Вълчето беше проникнало през стената на света, неизвестното го беше вече пуснало и ето го сега тук съвсем здраво. Но първият човек, стъпил на Марс, би се чувствувал повече у дома си, отколкото вълчето в тоя момент. Без каквито и да е предварителни знания, без дори да подозира, че такива знания съществуват, то се намери изведнъж в ролята на изследовател на един съвършено нов свят.
Сега, когато неизвестното беше оставило вълчето, то забрави всичките ужаси, които неизвестното криеше в себе си. Сега то изпитваше само любопитство към всичко, което го заобикаляше. То разгледа тревата под себе си, отвъдното растение с дребни яркочервени плодове и мъртвия дънер на изсъхналия бор, който стърчеше в края на малка полянка между дърветата. Една катеричка, която тичаше около дънера, изскочи изведнъж пред него и го хвърли в ужас. Вълчето приклекна и започна да ръмжи. Но и катеричката се беше уплашила не по-малко от него. Тя се покатери на дървото и като застана на безопасно място, започна сърдито да крещи към него. Това окуражи вълчето и макар че се изплаши от кълвача, които срещна след това, то продължи уверено по пътя си. Неговата самоувереност беше толкова голяма, че когато една птица дръзко подскокна към него, то посегна игриво с лапата си към нея. В отговор на това птицата го клъвна силно по крайчеца на носа, а то приклекна и заскимтя. Врявата, която вдигна, изплаши птицата и тя побърза да отлети, за да се спаси.