Вълчето придобиваше знания. Неговият малък мъгляв мозък беше вече направил едно несъзнателно разграничение на нещата. Има живи неща и неща, които не са живи. От живите трябваше да се пази. Нещата, които не са живи, винаги стоят на едно и също място; но живите неща се движат и не се знае какво могат да направят. От тях може да се очакват само неочаквани неща и затова то винаги трябва да бъде нащрек.
Вълчето вървеше много тромаво и се натъкваше на клечки и разни други неща. Клонче, което му се струваше надалеч, в следния миг го удряше по носа или го издраскваше по слабините. Мястото беше неравно. Понякога то правеше твърде голяма крачка й забиваше нос в земята. Понякога пък не правеше достатъчно голяма крачка и настъпваше лапите си. А имаше обли камъчета, които се обръщаха, щом стъпеше на тях, и от тях то научи, че не всички неживи неща се намират все в същото състояние на постоянно равновесие, както неговата пещера, и че малките неодушевени предмети по-лесно падат и се търкалят, отколкото едрите неодушевени предмети. От всяка несполука се поучаваше. Колкото повече ходеше, толкова по-добре вървеше. Приспособяваше се. Учеше се да отмерва движенията на мускулите си, да познава физическите си възможности, да измерва разстоянията между предметите и между предметите и себе си.
Вървеше му като на всеки новак. Родено да гони дивеч (макар че то самото не знаеше това), то се натъкна на дивеч току пред входа на пещерата още при първия си набег в света. Съвсем случайно, по погрешка, то попадна на изкусно скрито гнездо на полярна яребица. То просто падна в гнездото. Опитваше се да върви по стеблото на един повален бор. Гнилата кора се откърти под лапите му и то с отчаян писък се търкулна по заобленото стебло, продъни листака и вейките на малък храст и се намери на земята между седем малки яребичета, точно в средата на храста.
Те запискаха и отначало то се изплаши от тях. После забеляза, че са много по-дребни, и стана по-смело. Те се раздвижиха. Вълчето сложи лапата си върху едно от тях, а то започна да пърха още по-бързо. Това му достави удоволствие. Помириса птичето. Налапа го в устата си. То се съпротивяваше и гъделичкаше езика му. В същото време вълчето почувствува глад. Челюстите му се сключиха, крехките кости изхрускаха и топла кръв потече в устата му. Тя имаше приятен вкус. Това беше месо, също като месото, което му даваше неговата майка, с тая разлика, че беше живо и затова — още по-вкусно. И тъй вълчето изяде малкото птиче. То не спря да яде, докато не излапа цялото люпило. После се облиза точно както правеше майка му и се опита да пропълзи навън от храста. Но там се натъкна на някаква крилата вихрушка. Внезапното нападение и гневните удари на крилата го объркаха и премрежиха погледа му. То закри глава с лапите си и започна да скимти. Ударите зачестиха. Яребицата майка беше изпаднала в ярост. Тогава и то се разгневи. Приповдигна се, започна да ръмжи и да я удря с лапите си. Впи малките си зъби в едното от крилата на птицата и започна силно да я дърпа и разтърсва. Тя се съпротивяваше и не преставаше да го удря със свободното си крило. Това беше първата му борба. То се въодушеви. Забрави всичко за неизвестното. Вече не се страхуваше от нищо. Сега се биеше, бореше се с живо същество, което също му нанасяше удари. А това живо същество беше същевременно месо. Жаждата да убива го завладя. Току-що беше унищожило малки живи същества. Сега искаше да убие едно голямо живо същество. Беше твърде заето и щастливо, за да съзнава щастието си. Цялото трепереше и се вълнуваше; и то тъй силно, както никога преди и по съвсем нов за него начин.
То държеше птицата за крилото и ръмжеше през здраво стиснатите си зъби. Яребицата го отвлече навън от храста. Когато тя се извърна и отново се опита да го въвлече в храста, то я издърпа навън, на открито. През цялото време яребицата кряскаше и го удряше с крилото си, а наоколо летяха пера, като че ли валеше сняг. Вълчето изпадна в страшна ярост. Войнствената кръв на неговата вълча природа започна да ври и кипи в жилите му. Ето истинския пълнокръвен живот, макар че то не съзнаваше това. Сега то постигаше предназначението си в тоя свят; вършеше онова, за което беше родено — да убива дивеч и да се бори, докато го убие. То оправдаваше своето съществуване, а в живота няма нищо по-велико от това: защото животът достига връхната си точка, когато осъществява в най-пълен размер онова, за което е предназначен.