Малко по-надолу от водовъртежа се намираше друг неголям вир. Тук вълчето отново попадна в течението и водата го понесе излеко към брега и също тъй леко го изкара на пясъка. То пропълзя като лудо далече от водата и легна. Бе научило още нещо за света. Водата не беше жива, но въпреки това се движеше. Освен това тя изглеждаше също тъй твърда като земята, но всъщност съвсем не беше твърда. И вълчето реши, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Страхът на вълчето от неизвестното беше нещо като наследено недоверие, а сега той беше подсилен от собствения опит. Отсега нататък то винаги ще се отнася с недоверие към външния вид на нещата. Преди да им се довери, то ще ги изучава, за да опознае какви са в действителност.
Съдено беше вълчето да преживее още едно приключение през този ден. То се сети, че си има майка. И тогава почувствува, че тя му е нужна повече от всичко друго на света. Не само тялото, а и малкото му мозъче беше уморено от преживелиците през деня. Никога досега мозъкът му не беше работил тъй усилено, както в тоя ден. При това вече му се спеше. И то реши да потърси пещерата и майка си, понеже усети, че го обзема чувство на самотност и безпомощност.
Вълчето се провираше между храстите, когато изведнъж чу някакъв остър вик, който го изплаши. В миг пред очите му се мярна нещо жълто. Видя една невестулка, която бягаше презглава от него. Невестулката беше малко, живо същество и вълчето не се изплаши. Веднага след това то зърна пред себе си, почти до самите си лапи, някакво друго, съвсем малко живо нещо, дълго само няколко инча — едно малко невестулче, което, непослушно като него, беше тръгнало да търси приключения. То се опита да побегне, но вълчето го прекатурна с лапата си. Невестулчето нададе остър писък. В следния миг пред очите на вълчето отново се мярна предишното жълто петно. До ушите му пак долетя същият заплашителен вик. Нещо го удари силно по шията и то усети острите зъби на невестулката майка да се впиват в тялото му.
И докато вълчето скимтеше и отстъпваше назад, то забеляза как невестулката подскочи към рожбата си и изчезна с нея в съседния гъсталак. Раната на шията му от зъбите на невестулката продължаваше да го боли, но честолюбието му беше засегнато още по-дълбоко и то седна на земята и започна тихо да скимти. Тая невестулка майка беше толкова малка, а пък тъй свирепа! То още не знаеше, че в сравнение с големината и тежестта си невестулката беше най-свирепият, най-отмъстителният и най-страшният измежду всички хищници в Пустинята. Но то-щеше скоро да научи това.
Вълчето все още скимтеше, когато невестулката майка се появи отново. Сега, когато рожбата й се намираше в безопасност, тя не се нахвърли върху вълчето. Напротив, тя се приближи предпазливо и то имаше възможност да разгледа тънкото й змийско тяло и главата и — вирната, неподвижна, змиеподобна. От нейния остър, заплашителен писък козината по гърба на вълчето настръхна и то изръмжа предупредително. Тя идеше все по-близо и по-близо. Последва скок — твърде бърз за неговия още необучен поглед — и тънкото жълто тяло изчезна за миг от полето на зрението му. В следния миг тя вече се беше вкопчала в гърлото му и зъбите й се впиваха в козината и плътта му.
Отначало вълчето заръмжа и се опита да се бори с нея. То беше още твърде младо, а този беше първият му ден по широкия свят и затова ръмженето скоро се превърна в скимтене, а борбата му — в усилие да побегне. Но невестулката не пусна шията му нито за миг. Тя се беше вкопчала здраво и се опитваше да прегризе голямата вена, в която пулсираше животът му. Невестулката обичаше да пие кръв и винаги предпочиташе да смуче кръвта направо от гърлото — там, гдето трепти животът.
Сивото вълче щеше да загине и нямаше да има какво да се пише за него, ако вълчицата не беше долетяла като хала през храстите. Невестулката остави вълчето и се стрелна към гърлото на вълчицата, но не можа да го улучи, а се вкопча в челюстта й. Вълчицата тръсна глава, сякаш размахна камшик, освободи се от невестулката и я подхвърли високо във въздуха. И докато беше още във въздуха, челюстите на вълчицата стиснаха тънкото жълто тяло и невестулката намери смъртта си между хрускащите й зъби.
Вълчето изпита нов пристъп на нежност от страна на майка си. Нейната радост, че го намери, изглеждаше дори по-голяма от неговата радост, че беше намерено. Тя го милваше с муцуната си, галеше го и ближеше раните от зъбите на невестулката. След това те — майка и син — изядоха тялото на кръвопийцата, върнаха се в пещерата и легнаха да спят.