Пета глава
ЗАКОНЪТ НА ХИЩНИЦИТЕ
Вълчето се развиваше бързо. То си отпочина два дни и после пак излезе от пещерата. Тоя път то попадна на малкото невестулче, чиято майка беше изядена от вълчицата с негова помощ. Сега то се погрижи и невестулчето да иде при майка си. Вълчето не се загуби. Когато се умори, само намери пътя, стигна до пещерата и легна да спи. Оттогава то почна да излиза всеки ден и странствуваше все по-далече от леговището.
Вълчето вече можеше да преценява точно силите и слабостите си и знаеше кога да действува смело и кога предпазливо. Намираше за по-целесъобразно винаги да бъде предпазливо освен в онези редки случаи, когато, обзето от смелост, даваше воля на своите невинни пристъпи на ярост и на прищевките си.
Всеки път, когато срещаше някоя самотна полярна яребица, вълчето се превръщаше в свирепо, необуздано зверче. Никога не забравяше да отвръща със свирепо ръмжене на крясъците на оная катеричка, която беше срещнало неотдавна при поваленото дърво. А видеше ли някоя еленова птица, неизбежно изпадаше в бясна ярост, защото още не беше забравило как една от тия птици го беше клъвнала по носа.
И все пак, когато се чувствуваше застрашено от някой друг хищник, който бродеше наоколо, оставаше безразлично дори към еленовата птица. То не забравяше ястреба, а неговата движеща се сянка винаги го караше да припълзява към близките храсти. Вече не креташе тромаво, както преди, а беше придобило дебнещата и плъзгаща се походка на майка си и се движеше леко, без видимо усилие, но всъщност с измамна, трудно забележима бързина.
Всичките му успехи в ловуването бяха само в началото. Седемте малки яребичета и дребното невестулче, това беше целият му лов. Желанието му да убива растеше с всеки нов ден и то си точеше зъбите за катеричката, която бъбреше сладкодумно и винаги предупреждаваше всички диви твари за приближаването на вълчето. Но катеричките се катерят тъй леко по дърветата, както леко излитат и птиците в небето, и на вълчето не оставаше друго, освен да се опита да издебне и улови катеричката на земята.
Вълчето изпитваше голямо уважение към майка си. Тя намираше месо и никога не забравяше да му донесе неговия дял. При това тя не се боеше от нищо. То не разбираше, че нейното безстрашие се дължи на опит и знания. За него смелостта на вълчицата означаваше сила. Майка му беше олицетворение на силата; и колкото повече растеше вълчето, толкова по-осезателно чувствуваше тая сила в резките назидателни удари на нейната лапа; а укорителното блъскане с муцуната беше заменено с остро захапване със зъби. То уважаваше майка си и за тия й прояви. Тя го принуждаваше да й се покорява и колкото повече растеше вълчето, толкова по-нетърпелива ставаше тя с него.
Отново настъпи глад, но тоя път вълчето вече ясно съзна ваше болките от глада. Вълчицата просто измършавя от непрестанно ловуване. Тя вече много нарядко спеше в пещерата и прекарваше по-голямата част от времето в напразно дирене на плячка. Гладуването не беше особено продължително, но пък затова беше твърде тежко. Вълчето не намираше нито капка мляко в майчините си гърди, а и не успяваше да улови дори и късче месо.
По-рано то ловуваше на шега, за удоволствие, а сега диреше плячка с извънредно старание, но нищо не можеше да намери. Тези неуспехи всъщност ускоряваха развитието му. То изучаваше навиците на катеричката по-внимателно и гледаше по-ловко да я издебне и улови. Изучаваше и полските мишки и се опитваше да рови в дупките им и да ги изкарва навън. Научи много неща за навиците на еленовите птици и кълвачите. Дойде време, когато сянката на ястреба не го плашеше и не го караше да пропълзява към храсталака. Вълчето беше станало по-силно, по-умно, по-самоуверено, дори и дръзко. Веднъж то седна на задните си лапи в една открита полянка, за да предизвика ястреба да се спусне от небето. То знаеше, че там нейде, във висините, лети дивеч — дивеч, тъй нужен за празния му стомах. Ястребът отказа да се спусне към него, за да премерят силите си, и вълчето пропълзя в храстите, като скимтеше от разочарование и глад.
Най-после настана край на гладните дни. Вълчицата донесе месо в леговището. Месото беше някак си особено, съвсем различно от онова, което беше донасяла досега. Беше едно малко рисче, почти на неговата възраст, но не тъй едро. И цялата плячка беше само за него. Вълчицата беше уталожила глада си някъде по пътя — то не знаеше, че тя беше изяла всички братчета и сестричета на малкия рис, нито пък имаше представа колко отчаяно дръзка беше тая нейна постъпка. Знаеше само, че малкото животно с кадифена козина е месо, и започна да го яде. Всяка нова глътка го изпълваше с щастие.