Пълният стомах предразполага към бездействие и вълчето се излегна в пещерата до хълбока на майка си и заспа. Пробуди се от нейното ръмжене. Никога не беше чуло майка си да ръмжи тъй страшно. Може би през целия си живот тя не беше ръмжала по-страшно от сега. А имаше причина за това и никой не я знаеше тъй добре, както тя. Никой не можеше безнаказано да похити леговището на риса. И сега при ярката светлина на следобедното слънце вълчето видя майката рис, която беше приклекнала пред входа на пещерата. Козината по целия му гръб настръхна. Страшно беше и нямаше нужда инстинктът да му подсказва това. И ако видът на звера беше недостатъчен да го убеди, яростният гняв на неканената гостенка, започнал с ръмжене и извисил се в дрезгав вой, беше сам по себе си достатъчно убедителен.
Цялата жизненост на вълчето се надигна в него, то се изправи на нозе, застана до майка си и храбро изръмжа, но тя го блъсна най-позорно и го отхвърли зад себе си. Ниският свод на пещерата не позволяваше на риса да се хвърли със скок и той бързо пропълзя към вълчицата, но тя се хвърли върху му и го притисна към земята. Вълчето видя само част от борбата между тях. Грозно ръмжене, съскане и вой изпълниха пещерата. Двата звяра се биеха и блъскаха. Рисът дереше и пореше с нокти и зъби, а вълчицата нападаше само със зъби.
По едно време вълчето се хвърли и впи зъби в един от задните крака на риса. То стискаше челюстите и ръмжеше свирепо. Без да съзнава, то с тежестта на тялото си спъваше движенията на риса и с това помагаше на майка си. При една промяна в положението на борещите се вълчето се намери здраво притиснато под телата им и отпусна зъби от крака на риса. В следния миг двете майки отскочиха на известно разстояние една от друга и преди да се хвърлят отново в бой, рисът удари вълчето с огромната си предна лапа, раздра и оголи до кости плешката му и го запрати презглава към стената. Вълчето писна от болка и уплаха и ревът му увеличи още повече силната врява, която изпълваше пещерата. Но борбата продължи тъй дълго, че то имаше достатъчно време да се нареве в пълна мяра и дори отново да почувствува прилив на смелост, и краят на борбата го завари пак да държи здраво в челюстите си задния крак на риса и да ръмжи свирепо през зъби.
Рисът бе мъртъв, но вълчицата беше крайно отпаднала и изтощена. Изпървом тя погали вълчето и почна да ближе раненото му рамо, но загубата на толкова много кръв в борбата беше отнела и сетните й сили и тя прекара почти цяло денонощие до тялото на мъртвия си врат — съвсем неподвижна, едва дишайки. Цяла седмица след това тя излизаше от пещерата само когато й се пиеше вода, а и тогава пристъпваше бавно, защото и най-малкото движение й причиняваше болка. В края на седмицата от риса не беше останало нищо, а и раните на вълчицата бяха зараснали дотолкова, че тя може да тръгне отново на лов.
Рамото на вълчето беше изтръпнало от възпалената рана и за известно време то понакуцваше от страшния удар на риса. Сега обаче светът му се струваше съвсем различен отпреди. То бродеше насам-натам с нараснала самоувереност и с чувство на гордост, непознато в дните преди борбата с риса. То беше видяло живота от неговата страшна, свирепа страна; беше участвувало в жестока борба; беше впило зъби в тялото на неприятеля; и все пак беше останало живо. Поради всичко това то започна да се държи по-смело, дори донякъде предизвикателно, което беше нещо ново в него. Вече не се боеше от по-дребните животни и беше загубило част от предишната си плахост, но неизвестното все още го държеше нащрек с всевъзможните си тайни и ужаси — необозрими и вечно дебнещи.
Вълчето започна да придружава майка си в странстванията й да дири плячка и често виждаше как тя убива жертвата; дори започна да взема участие в лова. Макар и твърде смътно, то разбра по свой начин закона на хищниците. На тоя свят имаше два вида живи същества: първите бяха от неговата собствена порода, а вторите — от чуждата порода. Към неговата порода принадлежаха майка му и то самото. Към чуждата порода се числяха всички останали живи същества, които се движеха. Но живите твари от другата порода се разделяха на два вида. В първия от тях влизаха онези животни, които неговата порода убиваше и изяждаше — всички нехищни животни и дребните хищници. Към вторий вид се числяха онези хищници, които убиваха и изяждаха неговата порода или сами се убиваха и изяждаха. Законът произлизаше именно от това подразделение. Целта на живота е месо. Самият живот е месо. Животът почива върху друг живот. Имаше два вида животни: едни, които ядат, и други, които биват изяждани. Законът на хищниците гласеше: „Изяж или ще бъдеш изяден“. Вълчето не можеше да определи закона в такива ясни и точни понятия, а и не се занимаваше с основните принципи, върху които почиваше тоя закон. То дори не мислеше за закона — спазваше го, без изобщо да мисли за него.