Виждаше, че навред около него действува все същият закон. То беше изяло малките яребичета. Ястребът беше изял майката на яребичетата и за малко не изяде и него самия. По-късно, когато стана опасно, то самото искаше да изяде ястреба. Беше изяло рожбата на риса. Рисът щеше да го изяде, ако не бяха го убили и изяли. И тъй до безкрайност. Всички живи същества край него живееха съгласно повелите на тоя закон и самото то представляваше частица от буквата и духа на закона. То беше хищник. Хранеше се изключително с месо, с живо месо, което бързо бягаше при приближаването му или излиташе във въздуха, катереше се по дърветата, криеше се в земята или пък се опълчваше срещу него и се бореше отчаяно, а понякога дори надделяваше в борбата и го принуждаваше да търси спасение в бягството.
Ако вълчето можеше да разсъждава като човек, то навярно би си представило живота като някаква нестихваща охота за ядене, а света — като място, гдето бродят безброй гладни гърла, гдето всяко гладно същество преследва друго гладно същество или само бива преследвано; безброй гладни същества, които дебнат или сами биват издебвани, които ядат или сами биват изяждани, и то сред невъобразима бъркотия и стълпотворение на тъмни страсти, с насилие и безредие, в истински хаос от ненаситна алчност и кръвопролитие — хаос, над който властвува самата случайност: безмилостна, безредна и вечна.
Но вълчето не разсъждаваше като човек и съвсем не гледаше на нещата с широкия поглед на хората. То можеше да има само една цел в даден миг, само едно чувство, само едно желание. Освен закона на хищниците съществуваха безброй други не тъй важни закони, които трябваше да усвои и на които трябваше да се подчинява. Светът беше пълен с изненади. Животът, който кипеше в него, и пъргавината на мускулите му бяха неизчерпаем извор на щастие. Търсенето на плячка беше трепетно и възвисяващо преживяване. Неговите пристъпи на ярост и дори борбите му бяха удоволствие за него. Дори самият ужас и потайностите на страшното неизвестно придаваха известен чар на живота му.
Имаше и други радости и удоволствия. Да чувствуваш стомаха си пълен и да се унасяш в дрямка под веселите слънчеви лъчи — тия неща бяха достатъчна награда за труда и усилията му; а трудът и усилията бяха от само себе си едно удоволствие. Те бяха проява на живот, а животът е винаги радостен, когато се проявява, когато осъществява себе си. И тъй вълчето нямаше дрязги с околната враждебна среда. То беше пълно с живот, много щастливо и предоволно от себе си.
БОГОВЕТЕ НА ПУСТИНЯТА
Първа глава
ТВОРЦИТЕ НА ОГЪНЯ
Всичко стана съвсем неочаквано. Грешката беше изцяло негова. Трябваше да бъде по-предпазливо. То беше излязло от пещерата и тръгнало към потока, за да пие вода. Може би не забеляза нищо, понеже клепачите му все още натежаваха от дълбокия сън (беше ловувало цяла нощ и се събуди преди малко). Непредпазливостта му се дължеше може би и на това, че познаваше отлично пътеката към малкия вир. Често беше минавало по тая пътека и никога нищо не му се беше случвало.
То се спусна надолу край поваления бор, прекоси полянката и хукна между дърветата. В същия миг видя и подуши нещо. Пред него седяха на задните си крака пет живи същества, каквито не беше виждало дотогава. За първи път виждаше хора. Но петимата мъже нито скочиха на крака, когато то се появи, нито показаха зъбите си, нито изръмжаха. Те не помръднаха, а продължиха да седят, безмълвни и страшни.
И вълчето не мръдна от мястото си. Неговият инстинкт щеше да му подскаже, че трябва веднага да побегне, ако в него не беше се пробудил — внезапно и за първи път в живота му — един друг, противоположен инстинкт. Обхвана го някакъв неописуем страх. Съзнанието за собствената му слабост и нищожество просто го смаза и прикова на място. Чувствуваше се изправено пред истинска власт и сила, които далеч го превъзхождаха.
Никога досега вълчето не беше виждало човек, но инстинктът му подсказа, че тези същества са човеци. То смътно чувствуваше, че човекът е животно, което е извоювало за себе си господствуващо положение над всички останали животни в Дивата пустиня. В тоя момент вълчето не гледаше на хората пред себе си само със собствените си очи, а и с очите на всичките си прадеди — с онези очи, които бяха обикаляли в тъмата край огньовете на безброй зимни биваци и които се бяха вглеждали от безопасно разстояние из дълбочините на гъсталаците в странното двуного животно, което властвуваше над всички живи същества. Вълчето сякаш беше обзето от нещо унаследено: страх и уважение към човека, натрупани в него чрез хилядолетни борби и опита на безброй поколения. Това наследство бе твърде смазващо за един вълк, който беше все още в детската си възраст. Ако сивото вълче бе вече голям вълк, бездруго щеше да побегне, но сега то се сгуши към земята, сковано от страх, почти готово да прояви онази покорност, която неговият род проявява от оня безпаметен далечен ден, когато вълкът дошъл за първи път край огъня на човека, за да се сгрее.