Тревогата на кучетата ставаше все по-голяма. Обзети от внезапен страх, те се втурнаха към огъня, пропълзяха до хората и се присламчиха в нозете им. В боричкането едно от кучетата беше катурнато в края на огъня и изквича от болка и уплаха, а миризмата на опърлената му козина изпълни въздуха. В суматохата кръгът ат искрящи очи се раздвижи неспокойно и дори се отдръпна малко назад, но отново се приближи, когато кучетата се усмириха.
— Хенри, цяло нещастие е, че нямаме патрони!
Бил си беше допушил лулата и в момента помагаше на другаря си да нареди постелите от кожи и одеяла върху боровите клони, които беше нахвърлил върху снега преди вечеря. Хенри глухо изръмжа и започна да развързва вървите на мокасините си.
— Колко патрони, казваш, че ти остават? — запита го той.
— Три — отвърна Бил, — а ми се ще да са триста. Тогава щях да им дам да разберат, дявол да ги вземе!
Той се закани сърдито с юмрук към искрящите очи и грижливо изправи мокасините си край огъня.
— Тъй ми се иска веднъж да се свърши тоя студ! — продължи той. — Две недели вече все е петдесет под нулата. По-добре хич да не бях се хващал на туй хоро, Хенри. Не ми мирише на хубаво. Ей тъй, все ми се струва, че нещо не е в ред. И да ти кажа, най ми се ще пътуването ни да беше вече свършило и ний двамата с тебе да седяхме сега край огъня във форт Мак Гъри и да играехме на карти. Ей туй ми се ще сега!
Хенри избъбра нещо и си легна. Когато вече се унасяше, гласът на другаря му го стресна.
— Слушай, Хенри, оня, дето дойде и грабна рибата — защо не се нахвърлиха кучетата върху него. Все туй ми се върти в главата.
— На тебе май че много неща ти се въртят в главата. Бил — отвърна другият в полудрямка. — По-рано хич не беше такъв. Сега млъквай и лягай да спиш, а утре всичко ще ти мине. Имаш киселини в стомаха и туй те мъчи тебе.
Двамата заспаха един до друг, дишайки тежко под общата завивка. Огънят загасна и искрящите очи свиха още повече кръга около бивака. От страх кучетата се събраха накуп и изръмжаваха от време на време, когато някои очи идва: ха твърде наблизо. Веднъж те вдигнаха такава врява, че Бил се събуди. Измъкна се внимателно от постелята, за да не събуди другаря си, и хвърли още дърва в огъня. Когато те пламнаха, обръчът от искрящи очи се отдръпна по-назад. Той погледна случайно към струпаните кучета. Разтърка очи и се вгледа в тях. После пак се мушна под одеялата.
— Хенри! — каза той. — Ей, Хенри! Хенри изпъшка в съня си и попита:
— Сега пък какво има?
— Нищо — отвърна другарят му. — Само че пак са седем. Ей сега ги преброих.
Хенри посрещна новината с ръмжене, което скоро премина в хъркане, понеже заспа.
Сутринта Хенри се пробуди пръв и вдигна другаря си от постелята. Оставаха още три часа до развиделяване, макар че часът беше шест. И в мрака Хенри се зае да приготвя закуската, а Бил сгъна одеялата и започна да стяга шейната за път.
— Слушай, Хенри — изведнъж попита той, — колко кучета, казваш, че имаме?
— Шест.
— Не е вярно! — важно отвърна Бил.
— Пак ли са седем? — запита Хенри.
— Не, пет са. Едното го няма.
— Дявол да го вземе! — гневно изруга Хенри, заряза готвенето и отиде да преброи кучетата.
— Прав си, Бил — рече той. — Тлъстото е изчезнало.
— Търчало е като бясно, като се е отделило от другите. Върви го търси, ако си нямаш работа.
— Нищо подобно! — отвърна Хенри. — Те са го глътнали цяло-целеничко! Бас държа, че е квичало, когато са го гълтали проклетниците!
— Винаги си е било глупаво — каза Бил.
— Но колкото и да е глупаво, не е трябвало да бъде толкова глупаво, че да хукне само да си търси смъртта.
Той изгледа останалите кучета от впряга с изпитателен поглед, с който веднага прецени качествата на всяко от тях.
— Хващам се на бас, че нито едно от тези няма да направи такова нещо.
— Не можеш ги прогони от огъня дори и с тояга — съгласи се Бил. — Както и да е, винаги съм мислил, че нещо му хлопаше на Тлъстото.
Това бе надгробното слово за едно куче, загинало по Северния друм — не тъй лаконично, колкото надгробните слова за много други кучета, а и за много хора.
Втора глава
ВЪЛЧИЦАТА
Като закусиха и натовариха оскъдните лагерни вещи на шейната, двамата другари оставиха веселия огън и потеглиха в мрака. Изведнъж се разнесе познатият безнадеждно жален вой — като зов и ответ в тъмата и студа. Разговорът спря. Развидели се в девет часа.
Към пладне небето порозовя откъм юг — там, гдето най-изпъкналата част на земното кълбо чертае предел между огрените от топлото слънце страни и земите на Севера. Но розовите багри бързо избледняха Сивата дневна светлина се задържа до три часа, а после и тя угасна и плащеницата на северната нощ падна над бъзмълвната пустинна земя.