Един от индианците стана, дойде до вълчето и се наведе над него. То се прилепи още по-плътно към земята. Ето най-после страшното неизвестно, превърнато в плът и кръв, което се навежда над него и протяга ръка, за да го хване. Козината на вълчето неволно настръхна, устните му се дръпнаха и оголиха зъбите. Ръката, надвиснала над него като самата съдба, се поколеба за миг, човекът се засмя и рече: Уабам уабиша ип пит тах! (Вижте колко са бели зъбите му!)
Другите индианци се изсмяха гръмогласно и го подканиха да вземе вълчето. И докато ръката на човека се приближаваше все повече и повече към вълчето, в малкия хищник се бореха два противоположни инстинкта. Той изпитваше две еднакво силни желания: да се предаде и да се бори. Онова, което последва, представляваше нещо средно между тези две желания, защото вълчето направи и едното, и другото. Покори се, докато индианецът почти го докосна, а после започна да се бори. Показа в миг зъбите си и ги впи в ръката му. Почти веднага нещо го перна по главата и то се прекатурна встрани. Тогава желанието му да се бори се изпари като дим. В него надделя детското и инстинктът да се покори. То се изправи на задните си лапи и започна да скимти. Но ухапаният по ръката човек се разгневи и вълчето получи нов удар по главата. То седна на земята и заскимтя силно, както никога досега.
Четиримата индианци се изсмяха още по-гръмогласно. Дори ухапаният се засмя. Те наобиколиха вълчето и продължаваха да се смеят, а то виеше от ужас и болка. И тъй както виеше и скимтеше, изведнъж дочу нещо. Индианците също доловиха шума. Вълчето вече знаеше какъв е този шум и нададе последен продължителен вой — по-скоро победен, отколкото жален, — после млъкна изведнъж и зачака пристигането на майка си, тая свирепа и безстрашна майка, която нападаше и убиваше всичко и никога не изпитваше страх.
Тя тичаше и ръмжеше. Беше дочула писъците на вълчето и сега бързаше да го спаси.
Вълчицата скочи между тях. Разтревожена и войнствена, майката наистина изглеждаше страшна, но за вълчето тая нейна ярост беше приятна. То нададе слаб радостен вик и се спусна към нея, а човекообразните животни бързо се отдръпнаха няколко крачки. Вълчицата просто закри вълчето с тялото си и застана срещу хората с настръхнала козина, ръмжейки свирепо. Муцуната й беше разкривена от злоба и мъст, а носът й се гърчеше от върха чак до очите — тъй страшно беше нейното ръмжене.
Тъкмо тогава един от индианците неочаквано извика, „Киче!“ Гласът му беше пропит от изненада.
Вълчето почувствува, че майка му се усмири от тоя звук.
— Киче! — викна отново човекът, тоя път остро и повелително.
Тогава вълчето видя как майка му, безстрашната вълчица, приклекна ниско, коремът й опря в земята, а тя заскимтя и примирително заклати опашка. Вълчето гледаше и не разбираше. То беше изумено. В него отново се надигна страхопочитание към човека. Неговият инстинкт не го беше излъгал. Майка му сама потвърждаваше това. Тя също прояви покорност пред животното човек.
Индианецът, който я беше извикал, дойде при нея. Той сложи ръка върху главата й, а тя приклекна още по-ниско към земята. Не го захапа, нито се опита да го захапе. Другите мъже също дойдоха при нея, заобиколиха я и започнаха да я милват, но тя дори не се опита да им покаже колко неприятно й беше това. Хората бяха крайно възбудени и вдигаха много шум. Вълчето счете, че тоя шум не означава опасност, и приклекна до майка си. Козината му все още настръхваше от време на време, но то правеше всичко възможно да се смири и подчини.
— Никак не е чудно! — каза един от индианците. — Нейният баща беше вълк. Майка й наистина беше кучка; но нали брат ми я държа цели три нощи вързана в гората, когато се беше разгонила? И затова бащата на Киче беше вълк.
— Има вече година, откакто тя избяга, нали, Сив бобър? — забеляза друг индианец.
— Няма нищо чудно, Лакердов език — отвърна Сивия бобър. — Тогава имаше глад и за кучетата нямаше месо.