— Тя е скитала с вълците — каза трети индианец.
— Така изглежда, Три орли — отвърна Сивия бобър, като слагаше ръка върху вълчето, — и ето доказателството.
Вълчето изръмжа излеко при допира на ръката, а ръката се отдръпна, за да го цапне отново. Тогава вълчето скри зъбите си и се сгуши покорно на земята, а ръката пак се надвеси към него, почеса го зад ушите и започна да го гали по гърба.
— И ето доказателството — продължаваше Сивия бобър. — Няма съмнение, че майка му е Киче, но баща му е вълк. Ето защо в него има по-малко от кучето и повече от вълка. Неговите кучешки зъби са бели и нека името му да бъде Белия зъб. Казах вече. Това е мое куче. Нали Киче беше куче на моя брат? И нали брат ми умря?
Вълчето, което по тоя начин получи собствено име, все още лежеше и наблюдаваше. Известно време животните хора продължаваха да издават звукове с уста. След това Сивия бобър извади ножа си от ножницата, която беше завързана около шията му, влезе в горичката и отряза един прът. Белия зъб не го изпускаше от очите си. Индианецът направи нарези в двата края на тоягата и в тях върза ремъци от сурова кожа. Завърза единия ремък около врата на Киче, после я заведе при едно борче и омота другия ремък около дървото.
Белия зъб тръгна подир вълчицата и легна до нея. Лакердовия език протегна ръка и го повали по гръб на земята. Киче ги гледаше с безпокойство. Белия зъб пак започна да се страхува. Не можеше да спре съвсем ръмженето си, но не се опита да захапе човека. Ръката с извити, разтворени пръсти галеше вълчето по корема и го търкаляше весело ту на една, ту на друга страна. Смешно и недостойно беше за него да лежи по гръб с вирнати във въздуха крака и в това положение се чувствуваше тъй страшно безпомощен, че цялата му природа негодуваше. Не можеше и да се брани. Ако животното човек беше намислило да му причини зло, Белия зъб съзнаваше, че не би могъл да избегне бедата. Нима можеше да побегне, когато и четирите му крака стърчаха във въздуха! Чувството на покорност го караше да овладее страха си и той само изтихо ръмжеше. Не можеше да не ръмжи, а и животното човек не се дразнеше от ръмженето му и не го удряше по главата. Странно наистина, но Белия зъб изпитваше необяснимо чувство на удоволствие, когато ръката го галеше и се ровеше в козината му. Когато го объркаха на хълбок, той престана да ръмжи. Когато пръстите го гъделичкаха и се ровеха зад ушите му, чувството на удоволствие нарасна още повече. А когато човекът го погали за последен път, преди да го остави на мира и да си отиде, Белия зъб вече съвсем не се страхуваше. Той щеше често да изпитва страх в отношенията си с хората, но това беше залог за пълното другарство, което трябваше един ден да се установи между него и тях.
Малко по-късно Белия зъб долови странни шумове, които се приближаваха. Веднага ги определи, защото знаеше, че са гласове на животните хора. След няколко минути ония от индианското племе, които бяха изостанали по пътя, се прибраха. Надойдоха още мъже, много жени и деца — общо към четиридесет души — и всички бяха тежко натоварени с покъщнина и принадлежности за бивак. Индианците водеха със себе си много кучета, но и те като хората бяха натоварени с покъщнина. Изключение правеха само малките кученца. Всяко възрастно куче носеше на гърба си торба, здраво пристегната с ремъци около тялото му, тежка двадесет-тридесет паунда.
Белия зъб дотогава не беше виждал кучета, но видът им му подсказа, че те бяха от неговата собствена порода, макар и малко по-различни. Когато откриха вълчето и неговата майка, кучетата започнаха да се държат досущ като вълци и се нахвърлиха връз тях. Белия зъб настръхна, започна да ръмжи и раззина челюсти към кучетата, които с разтворени уста налетяха върху него като вълна. Той падна под тях и чувствуваше как острите им зъби се впиват в тялото му, но скоро сам започна да драще коремите и да хапе краката на ония от тях, които бяха връз него. Вдигна се страшна врява. Той дочу ръмженето на Киче, която се биеше за него; чу и виковете на животните хора, тъпите удари от тояги по телата на кучетата и болезнените писъци на онези, върху които попадаха ударите.
Само след няколко секунди отново се изправи на крака. Тогава видя как животните хора отпъждаха кучетата с тояги и камъни, за да го защитят и спасят от острите зъби на нему подобните животни, които все пак не бяха съвсем от неговата порода. И макар че в мозъка му не можеше да се породи ясна представа за едно тъй отвлечено понятие като справедливостта, все пак почувствува по свой начин, че у животните хора има справедливост, и опозна истинския им лик — те творяха закони и ги привеждаха в изпълнение. Освен това направи му впечатление и силата, с която те прилагаха законите. За разлика от всички други животни, които беше срещал дотогава, животните хора не хапеха и не дращеха, а използваха силата на неодушевени предмети. И неодушевените предмети изпълняваха техните заповеди. Направлявани от тия странни същества, тояги и камъни литваха във въздуха като живи и причиняваха страшни болки на кучетата.