Той им принадлежеше, както им принадлежаха и всички останали кучета. Постъпваше така, както му заповядваха. Дори тялото му беше тяхно и те можеха да го бият, да го тъпчат или едва да го търпят край себе си. Такъв беше урокът, който трябваше в скоро време да научи. Никак не беше леко за него да научи това, защото много от най-силното и най-яркото в неговата природа въставаше срещу повечето ст тия неща, и макар че ги възприемаше неохотно, той вече започваше някак си несъзнателно да ги харесва. Това значеше, че беше предоставил съдбата си в чужди ръце, че други вече носеха отговорността за съществуването му. Но в това имаше и известна изгода за него, защото винаги е по-лесно да се осланяш върху другиго, отколкото сам да се справяш с нещата.
Разбира се, това негово отдаване, телом и духом, на животните хора не стана изведнъж, в един ден. Той не можеше веднага да се прости с дивото си наследство и със спомена за Пустинята. Имаше дни, когато пролазваше до самия край на гората и се вслушваше в някакъв смътен глас, който го зовеше далече, много надалече. Той винаги се връщаше при Киче, неспокоен и унил, после започваше тихо и жално да скимти край нея и да ближе муцуната й нетърпеливо, сякаш очакваше някакъв отговор от нея.
Белия зъб скоро опозна живота в бивака. Той се сблъска с несправедливостта и алчността на по-старите кучета, когато им се хвърлеше месо или риба за ядене. Разбра също, че мъжете са по-справедливи, децата по-жестоки, а жените подобри и по-склонни да му подхвърлят къс месо или някой кокал. А след две-три неприятни случки с майките на още недорасли кученца той разбра, че е за предпочитане да не се занимава с тия майки, да се държи колкото може по-да-лече от тях и да ги отбягва, когато ги види да идват към него.
Но онова, което тровеше живота му, беше Лип-лип. По-едър, по-възрастен и по-силен от него, Лип-лип беше избрал Белия зъб за своя жертва. Белия зъб беше винаги готов да се бие, но те двамата бяха от различни категории — неговият враг беше от по-тежка категория. Лип-лип стана кошмар за него. Колчем Белия зъб се отдалечеше от майка си, побойникът веднага се появяваше изневиделица и тръгваше по петите му; ръмжеше по него, блъскаше го и вечно дебнеше сгода, когато наблизо нямаше ни едно животно човек, да се нахвърли върху него и го застави да се бие. Понеже Лип-лип неизбежно побеждаваше, тия борби му доставяха истинско удоволствие. Те се превърнаха в най-голямата радост в живота му, докато за Белия зъб те представляваха най-голямото страдание.
Тия непрестанни свади не уплашиха Белия зъб. Макар че именно той отнасяше по-голямата част от боя и винаги биваше побеждаван, духът му ни най-малко не отпадна. И все пак това се отрази зле върху него. Той стана злобен и мрачен. Неговият нрав беше свиреп по начало, още от рождение, но сега стана още по-свиреп поради това непрестанно преследване. Веселостта и игривостта, тъй присъщи на неговата възраст, рядко се проявяваха. Никога не играеше и не се закачаше с други малки кученца в бивака. Лип-лип не позволяваше това. Щом Белия зъб се приближеше към тях, Лип-лип го погваше, блъскаше го и го тормозеше или започваше да се бие с него, докато го пропъди.
Тези неприятности отнеха много от детските радости в живота на Белия зъб, а държането му стана по-сериозно и неприсъщо за неговата възраст. Лишен от възможността да изразходва енергията си чрез игра, той се затвори в себе си и разви умствените си способности. Стана хитър. Разполагаше с достатъчно свободно време да размишлява върху всевъзможни хитрини. Понеже му пречеха да получава редовно дажбата си от месо или риба в часовете, когато се раздаваше храна на всички кучета в бивака, той стана изкусен крадец. Трябваше сам да дири храна за себе си и вършеше това добре, но кражбите му често вбесяваха индианките. Научи се да се провира като крадец навсякъде из бивака, да хитрува, да знае где какво става, както и да обмисля най-добрите начини и способи, за да избегне неумолимия си враг.
Още в първите дни, когато Лип-лип беше започнал да го тормози и преследва, Белия зъб му изигра една наистина твърде хитро скроена шега, чрез която изпита за пръв път сладостта на отмъщението. Както Киче примамваше към гибел кучетата от биваците, когато бродеше с вълците, така и Белия зъб подмами Лип-лип към устата на Киче, която жадуваше за мъст. Подгонен от Лип-лип, Белия Зъб отстъпи и започна да тича насам-натам между палатките. Той беше добър бегач, по-бърз от всяко друго куче с неговия ръст, по-бърз и от самия Лип-лип. Но тоя път той нарочно не тичаше тъй бързо, както можеше, а се държеше едва на един скок разстояние пред своя противник.