Възбуден от гонитбата и близостта на жертвата си, Лип-лип забрави всяка предпазливост, забрави дори къде се намира, а когато се сети, беше вече твърде късно. Той тичаше с всички сили и заобикаляше една палатка, когато налетя на Киче, която лежеше вързана за тоягата. Лип-лип изписка от почуда, но в същия миг за наказание нейните челюсти се впиха злобно в тялото му. Тя беше вързана, но дори и това не му помогна да се освободи лесно от нея. Киче го прекатурна на земята, за да не може да побегне, и започна да го хапе и удря с острите си зъби.
Най-после Лип-лип успя да се търкулне далече от нея и да се изправи на крака — страшно разрошен, убит телом и духом. Козината му висеше на снопчета навред по тялото му, дето се бяха забивали зъбите й. Той застана на мястото, гдето се беше изправил на крака, разтвори уста и писна жалостиво, като всяко малко кутре, но не можа дори да завърши воя си. Още докато виеше, Белия зъб се спусна към него и впи зъби в задния му крак. Лип-лип вече нямаше сили да се бори и побягна най-безславно, а неговата доскорошна, жертва го преследваше по петите и го дразнеше, докато той се прибра в палатката си. Тук жените му се притекоха на помощ и Белия зъб, превърнал се в малък беснеещ демон, най-после беше отпъден с дъжд от камъни.
Дойде денят, когато Сивия бобър реши, че няма опасност Киче да побегне, и я отвърза. Белия зъб ликуваше от радост, когато освободиха майка му. Той я придружаваше радостно навред из бивака и докато стоеше край нея, Лип-лип се държеше на прилично разстояние. Белия зъб дори се ежеше и пристъпваше към него с изопнати крака, но Лип-лип сякаш не забелязваше предизвикателството. Той не беше глупав и знаеше, че трябва да почака и да пипне насаме врага си, за да си отмъсти както трябва.
По-късно в същия ден Киче и Белия зъб стигнаха до края на гората край бивака. Той беше повел майка си натам стъпка по стъпка и когато тя спря, той се опита да я увлече още по-далече. Потокът, леговището, и тихата гора го зовяха и той искаше и тя да дойде. Изтича малко напред, после се спря и извърна поглед назад. Тя не помръдна от мястото си. Той заскимтя умолително и започна да припка игриво навън-на-вътре из храсталаците. След това дотича отново при нея, лизна я по муцуната и пак изприпка напред. И тоя път тя не мръдна от мястото си. Той се спря и се вгледа в нея, цял в очакване и напрежение, но всичко бавно изчезна, когато майка му извърна глава и се загледа към бивака.
Нещо в него го зовеше нататък, към пустата безбрежна шир. Майка му също чу тоя зов; но тя беше доловила и друг, по-силен зов, който я теглеше към огъня и човека — зов, на който единствен вълкът измежду всички животни може да откликне, вълкът и неговият брат, дивото куче.
Киче се извърна и тръгна бавно към бивака, който я теглеше по-силно, отколкото й тежеше тоягата, към която я привързваха. Невидимите и тайни сили на боговете все още я държаха здраво в своята власт и не й позволяваха да побегне. Белия зъб седна под сянката на един бряст и тихо заскимтя. Навред лъхаше на бор. Нежното ухание на гората изпълваше въздуха и му напомняше дните на волна свобода, преди да попадне в плен. Но той беше малко, недорасло кутре и зовът на неговата майка беше далеч по-силен от тоя на човека или на Дивата пустиня. Той се беше осланял на нея всеки миг от досегашния си кратък живот. Далеч беше денят, когато щеше да стане независим. Той стана и тръгна унило към бивака, но се спря веднъж-дваж и се вслуша в зова, който все още долиташе от дълбочината на гората.
В Дивата пустиня майката не живее дълго при рожбите си, но под властта на човека това време често пъти е още по-кратко. Така се случи и с Белия зъб. Сивия бобър беше задлъжнял към индианеца Три орли, който се готвеше да от пътува нагоре по течението на река Маккензи, към Голямото робско езеро. Парче червено сукно, една меча кожа, двадесет патрона и Киче му послужиха да изплати дълга си. Белия зъб видя, че вземат майка му в лодката на Три орли, и се опита да иде с нея, но само с един удар Три орли го изхвърли обратно на брега. Лодката отплава, той скочи във водата и заплува след нея, без да обръща внимание на резките викове на Сивия бобър, който го зовеше назад. Белия зъб пренебрегна заповедите дори на животното човек, на своя бог — в такъв ужас беше изпаднал при мисълта, че изгубва майка си.
Но боговете са свикнали всички да им се подчиняват и Сивия бобър скочи гневно в друга лодка, за да го догони. Когато го настигна, той посегна, пипна го за кожата над врата и го извади от водата. Той не го сложи изведнъж в лодката, а както го държеше във въздуха с една ръка, започна да го налага с другата. Това наистина беше бой, страшен и жесток. Ръката му беше тежка. Всеки удар причиняваше болка, а той му нанесе много удари. Блъскан от ударите, които се сипеха като град по него ту от тази, ту от другата страна, Белия зъб се мяташе безпомощно насам-натам, като силно разлюляно махало на стенен часовник. Той изпитваше най-различни чувства. Най-напред изпита дълбока изненада, после го обхвана внезапен страх и той изквича няколко пъти, по веднъж след всеки удар, но веднага след това изпадна в истински гняв. Неговият див, свободен дух се прояви и наложи — той се озъби и заръмжа безстрашно, и то право в лицето на разгневеното божество. Но това сякаш засили гнева на божеството. Ударите зачестиха и станаха все по-тежки, нанасяни тъй, че да болят колкото може повече.