Сивия бобър продължаваше да удря, а Белия зъб продължаваше да ръмжи. Но това не можеше да трае безкрайно. Един от двамата трябваше да отстъпи и Белия зъб отстъпи. Отново изпита страх. За пръв път с него постъпваха така.
Случайните удари с тояга и камъни, които беше получавал дотогава, приличаха на милувки в сравнение с тоя бой. Той спря да ръмжи и започна да вие и квичи. За известно време всеки нов удар предизвикваше нов силен рев, но страхът му прерасна в истински ужас, а квиченето му се превърна в непрекъснат вой, който не беше в такт със сипещите се по него удари.
Най-после Сивия бобър престоя да удря. Белия зъб висеше като пребит във въздуха и продължаваше да скимти. Изглежда, че това задоволи неговия господар и той го хвърли грубо в дъното на лодката. Междувременно течението беше понесло ладията надолу по реката и Сивия бобър грабна веслото. Белия зъб му пречеше да гребе и той го блъсна гневно с крак. В тоя миг свободолюбивият дук на Белия зъб се прояви отново и той впи зъби в мокасина на Сивия бобър.
Боят, който беше получил преди малко, не можеше да се сравни с боя, който му нанесоха сега. Гневът на Сивия бобър беше ужасен; не по-малко ужасен беше и страхът на Белия зъб. Той опита върху гърба си не само ръката на господаря си, но и твърдото дървено весло и когато се намери отново на дъното на ладията, цялото му малко телце беше просто смазано от бой. Сивия бобър пак го ритна, но тоя път нарочно, без повод. Белия зъб не посмя да захапе отново крака. Пленничеството го научи на още нещо: никога, при каквито и да е обстоятелства, да не хапе бога — негов господар и повелител, защото тялото на неговия господар и повелител беше свещено и не биваше да бъде осквернявано от зъбите на такива нищожни твари като него. Това очевидно представляваше най-голямото от всички възможни престъпления, единствената обида, която не можеше да отмине незабелязано и да остане ненаказана.
Когато лодката спря на брега, Белия зъб продължаваше да лежи неподвижен на дъното и да скимти тихо, очаквайки да разбере волята на Сивия бобър. А волята на Сивия бобър беше той да слезе от лодката и затова веднага беше захвърлен грубо на брега. При падането удари тежко едната си страна и болките по пребитото му тяло се усилиха отново. Треперейки, той се изправи с мъка на крака и започна да скимти. В това време Лип-лип, който бе наблюдавал сцената от брега, се спусна връз него, събори го на земята и впи зъби в тялото му. Белия зъб нямаше сили да се брани и щеше да пострада твърде зле, ако кракът на Сивия бобър не беше излетял тъй внезапно и силно, че подхвърли тялото на Лип-лип високо във въздуха и той се сгромоляса на няколко метра встрани. Ето това беше правдата на животните хора; и тогава въпреки жалкото състояние трепет на благодарност премина по тялото на Белия зъб. Той тръгна послушно по петите на Сивия бобър, накуцвайки, премина през целия бивак и стигна до палатката.
От тази своя преживелица Белия зъб научи, че боговете запазват за себе си правото да налагат наказания и не го предоставят на по-низшите същества, които се намират под тяхна власт.
През тази нощ, когато всичко утихна, Белия зъб си спомни за майка си и затъгува по нея. Той тъгуваше твърде велегласно и воплите му събудиха Сивия бобър, който стана и пак го наби. След това вече тъгуваше по-тихо в присъствието на боговете. Понякога обаче, когато сам стигаше до края на гората, той даваше воля на мъката си и я изливаше със силно скимтене и продължителен вой.
Тъкмо през тоя период от живота си Белия зъб можеше да се вслушва в смътния глас, който му навяваше спомени за леговището и потока, и пак да избяга в Дивата пустиня. Споменът за неговата майка го задържаше. Както животните хора излизаха да ловуват и се връщаха обратно в бивака, така и тя някой ден можеше да се върне в малкото поселище. И тъй той продължаваше да търпи пленничеството и да очаква завръщането й.