В края на краищата това пленничество не беше изцяло лошо. Много неща будеха любопитството му. Винаги се случваше нещо интересно. Странните дела на тия богове нямаха край, а той искаше да види всичко. Освен това вече започваше да разбира как да се държи, за да се погажда със Сивия бобър. Послушание, пълно и безпрекословно послушание, ето какво се изискваше от него; а в замяна на това той не ядеше бой и господарят му го търпеше край себе си.
Нещо повече — понякога дори сам Сивия бобър му подхвърляше някой къс месо и го бранеше от другите кучета, докато го изяде. А това късче месо беше много ценно за него. Странно наистина, но той ценеше даденото от Сивия бобър месо много повече, отколкото цяла дузина мръвки, получени от ръката на някоя от жените в бивака. Сивия бобър никога не го галеше и милваше. Може би тежката му ръка или справедливостта му, или неговата физическа сила, а може би всички тези неща оказваха въздействие върху Белия зъб; защото между него и неговия суров господар вече се зараждаше известно чувство на привързаност и дружба.
Веригите, които държаха в плен Белия зъб, го стягаха все по-силно и здраво по някакъв неясен и подъл начин, а може би и поради силата, която се криеше в тоягата, в камъка и в удара на стиснатия юмрук. Отличителните качества на животните от неговата порода, които ги бяха подтикнали още в незапомнени времена да дойдат при огнищата на хората, бяха качества, подлежащи на развитие. Те се развиваха в него, а животът на бивака, колкото и пълен да беше с неволи, по някакви тайнствени пътища му ставаше все по-мил. Белия зъб обаче не съзнаваше тази промяна. Той само тъгуваше по майка си, надяваше се, че тя ще се завърне, и жадуваше за предишния волен живот.
Трета глава
НИЗВЕРГНАТИЯТ
Лип-лип продължаваше да трови живота на Белия зъб, и то тъй неумолимо, че той стана по-зъл и по-свиреп, отколкото беше редно за едно вълче. Той беше свиреп по природа, но сега свирепостта му надмина всяка граница. Славата му на зло същество се разнесе дори между животните хора. Когато се случеше някаква неприятност в бивака, вдигнеше се врява, започнеше боричкане между кучетата или пък някоя от индианките се развикваше, че й е откраднато месо, всички предполагаха, че Белия зъб е замесен и дори че той е главният виновник. Никой не си даваше труд да разбере причините за това негово поведение. Всеки виждаше само последиците, а тези последици бяха лоши. Той беше жалък подлизурко и подъл крадец, непоправим пакостник и виновник за всички неприятности; и разгневените индианки крещяха в лицето му, че е вълк, че не го бива за нищо свястно и че положително ще свърши зле, а той ги гледаше с напрегнато внимание, докато го ругаеха, готов да отскочи встрани и да избегне удара от някой бързо хвърлен към него предмет.
В края на краищата той се почувствува низвергнат и отритнат от всички в бивака. Малките кучета следваха примера на Лип-лип. Те сякаш подчертаваха с държанието си, че между тях и него съществува известна разлика. Може би долавяха неговата хищническа природа и инстинктивно проявяваха онази неприязън, която домашното куче питае към вълка. Но, така или иначе, те всички участвуваха с Лип-лип в преследването на вълчето. И веднъж обявили се срещу него, те имаха достатъчно основание да го ненавиждат докрай. От време на време всяко от тях изпитваше силата на зъбите му. Трябва да се изтъкне в негова чест, че той нанасяше много повече рани, отколкото сам получаваше от тях. Можеше да срази мнозина в единична борба, но никога нямаше тази възможност. Почнеше ли борба с някое малко куче, сякаш по даден знак всички младоци от бивака изтичваха и се спускаха към него. Преследван от всички, той научи две важни неща: как да се брани, когато всички кучета го нападнат едновременно, и как да нанася на всяко куче по възможност повече рани в най-кратко време. Да се задържи на нозе, когато го нападаше враждебната глутница, значеше да запази живота си; и той добре разбра това. В умението си да се държи на краката си той заприлича на котка. Възрастни кучета можеха да го блъскат назад или встрани и той наистина отскачаше назад или встрани — във въздуха или плъзгайки се по земята, — но винаги с нозе под себе си, застанал твърдо върху майката земя.
Когато кучетата искат да се бият, обикновено борбата им се предшествува от известни подготвителни действия: те ръмжат, ежат се и пристъпват с изопнати крака. Белия зъб се научи да напада без тия предварителни приготовления. Всяко закъснение от негова страна даваше възможност на всички млади кучета да се спуснат срещу него. Той трябваше да действува бързо и бързо да изчезва. Затова не показваше предварително намеренията си. Той се хвърляше внезапно и впиваше зъби в тялото на врага си без никакво предупреждение, дори преди кучето да се е приготвило да го посрещне. Така той се научи да нанася бързи и тежки удари и разбра колко важно беше да изненада врага си. Всяко внезапно нападнато куче, на което той разкъсваше рамото или раздираше на ивици ухото, преди още то самото да разбере какво става, беше вече наполовина победено.