Освен това извънредно лесно беше да прекатури ненадейно нападнато куче; а веднъж съборено, то неизбежно излагаше на показ, макар и само за миг, меката долна част на шията си — най-уязвимото място, гдето всяко впиване на зъбите би могло да причини смърт. Белия зъб знаеше где се намира това място. Той беше наследил тая тайна направо от безброй поколения вълци и хищници. И тъй, когато нападаше, Белия зъб винаги действуваше по един и същ начин: най-напред издебваше кучето насаме, после го изненадваше и събаряше на земята и тогава впиваше зъби в меката част на шията му.
Понеже не беше още съвсем пораснал, челюстите му не бяха още достатъчно големи и яки да причинят смърт при ухапване по шията, но въпреки това много млади кучета шареха из бивака с изподрани гърла, което беше доказателство за истинските намерения на Белия зъб. А ето веднъж той издебна един от своите врагове сам в окрайнината на гората и като го събори няколко пъти на земята, нахвърли се на гърлото му, успя да прегризе голямата му вена и кучето умря. Тогава в бивака се вдигна страшна врява. Някой го беше видял, новината стигна до ушите на господаря на мъртвото куче, жените изведнъж си припомниха всички кражби на месо и много разгневени гласове не даваха мира на Сивия бобър. Той обаче решително пазеше входа на палатката, гдето беше прибрал виновника, и въпреки протестите на съплеменниците си не им позволи да задоволят своята мъст.
И кучетата, и хората намразиха Белия зъб. През тоя период от неговото развитие навред го дебнеше опасност. Зъбите на всяко куче и ръката на всеки човек бяха винаги готови да му причинят болка. Кучетата го посрещаха с ръмжене, а боговете с проклятие и камъни. Животът му беше пълен с напрежение. Той беше винаги нащрек, готов да напада или да отблъсква нападение, зорко следеше да не би внезапно и неочаквано да го замерят с нещо и всеки момент беше готов да действува бързо и хладнокръвно, да се хвърля напред с раззинати челюсти или да отскача встрани с предупредително ръмжене.
А той умееше да ръмжи по-страшно от всяко друго куче в бивака, било то младо или старо. Целта на ръмженето е да предупреди и сплаши противника, но и тук е необходима известна съобразителност, защото не винаги е уместно да се ръмжи. Белия зъб знаеше как да ръмжи и кога да ръмжи. Неговото ръмжене въплъщаваше всичко свирепо, зло и страшно в него. Със сгърчен нос, с настръхнала на вълни козина, с език, който се въртеше навън като някое червено змийче, с прилепнали назад уши, с искрящи от омраза очи и със свити назад бърни, които оголваха острите му кучешки зъби, той можеше да застави почти всеки враг да спре и да се замисли, преди да го нападне. А тъкмо това мигновено колебание у врага, когато той не биваше нащрек, даваше на Белия зъб жизнено необходимата възможност да обмисли и реши как да действува. Често пъти предизвиканото по тоя начин мигновено колебание у врага ставаше по-дълго и се превръщаше в пълен отказ от борбата. От друга страна, когато някое възрастно куче проявяваше желание да го нападне, Белия зъб с грозното си ръмжене можеше да се оттегли с достойнство.
Отритнат от глутницата на малките кучета, неговият кръвожаден начин на борба и удивителната му ловкост заставяха глутницата скъпо да плаща за постоянното преследване, на което го подлагаше. Като не позволяваха на него, низвергнатия, да играе с глутницата, създаде се такова положение, че нито едно малко куче не можеше да се отдели от останалите, защото Белия зъб не позволяваше това. Възприетата от него тактика да дебне в гората и да напада жертвите си неочаквано плашеше младите кучета и те не се осмеляваха да бродят сами. С изключение на Лип-лип те трябваше винаги да вървят вкупом, готови за дружна отбрана срещу създадения от тях самите страшен враг. Ако някое младо куче дръзваше да броди само край реката, то вече беше обречено на смърт или неминуемо трябваше да вдигне цялото селище на крак с отчаяното си квичене от болка и ужас, бягайки от вълчето, което го е нападнало из засада.
Но Белия зъб не спря своите покушения дори и след като кучетата разбраха напълно, че трябва да се движат винаги заедно. Той ги нападаше, когато ги издебваше насаме, а те го нападаха, когато бяха всички заедно. Появяването му само беше достатъчно да ги накара да се спуснат след него и в такива моменти обикновено го спасяваше неговата бързина. Но тежко на онова куче, което изпреварваше другите в гонитбата! Белия зъб имаше навика внезапно да се извърне към преследвача, изпреварил глутницата, и да го изпохапе както трябва, преди другите кучета да пристигнат. Това се случваше твърде често, защото когато го подгонваха, кучетата се увличаха в преследването и забравяха да се пазят, докато Белия зъб никога не се самозабравяше. Докато тичаше, той поглеждаше крадешком назад и беше винаги готов да се извърне бързо и събори на земята увлечения в гонитбата враг, изпреварил другарите си от глутницата.