С настъпването на мрака гладният вой отляво, отдясно и отзад се зачу по-близо — толкова близо, че напрягащите се кучета неведнъж потреперваха от страх и изпадаха в краткотрайна паника.
След един такъв пристъп на страх, когато двамата с Хенри върнаха кучешкия впряг отново в пътя, Бил каза:
— Дано да попаднат на някакъв дивеч, та да се махнат и ни оставят на мира.
— Да, ужасно изопват нервите — отвърна съчувствено Хенри.
Не размениха нито дума, докато не застануваха.
Хенри се беше навел и слагаше парче лед в бълбукащото гърне с боба, когато изведнъж се сепна от звука на удар, от възклицанието на Бил и от пронизителния болезнен вой на едно от кучетата. Когато се изправи, видя как някаква тъмна сянка пробягна по снега и изчезна в мрака. След това видя Бил прав между кучетата, полурадостен-полуядосан, в едната ръка с дебела цепеница, а в другата — с опашка и част от тялото на морска лакерда.
— Отнесе половината — каза той, — но здравата го халосах по гърба. Чу ли как изрева?
— Как изглеждаше? — запита Хенри.
— Не можах да видя, но ходеше на четири крака, имаше муцуна и козина и досущ приличаше на куче.
— Трябва да е някой опитомен вълк.
— Какъвто и да е, наистина е питомен, щом знае да идва по вечеря за парче риба.
Тая нощ, когато привършиха вечерята и седнаха на дългия сандък и запушиха лулите си, обръчът от искрящи очи се сви още повече около тях.
— Ех, да можеха да надушат някое стадо елени или нещо друго, та да се махнат и ни оставят на мира! — възкликна Бил.
Хенри изръмжа не особено любезно, после и двамата не продумаха четвърт час. Хенри се взираше в огъня, а Бил — в обръча от очи, които святкаха в мрака точно там, докъдето достигаше светлината от огъня.
— Така ми се ще да влизаме вече във форт Мак Гъри! — започна отново Бил.
— Стига си искал това-онова и престани да хленчиш! — сопна се Хенри. — Имаш киселини в стомаха. Затова си станал такъв. Глътни лъжичка сода, ще ти мине и ще станеш по-приятен събеседник.
На следното утро Хенри беше разбуден от ядни ругатни, които сякаш се лееха от устата на Бил. Хенри се привдигна на лакът и погледна другаря си, застанал между кучетата край разгорелия се огън със заканително вдигнати ръце и изкривено от гняв лице.
— Е! — извика Хенри. — Какво има сега?
— Жабока го няма — отвърна другият.
— Не може да бъде!
— Казвам ти, избягал е.
Хенри скочи от постелята и оттам при кучетата. Преброи ги внимателно, после и той започна да проклина силите на Пустинята, които им бяха отнели още едно куче.
— Жабока беше най-силното куче от впряга — отсече Бил накрая.
— И никак не беше глупаво — добави Хенри.
Това беше второто надгробно слово през тези два дена.
Закусиха в мрачно настроение, после четирите останали кучета бяха впрегнати в шейната. И тоя ден премина като предишните. Те кретаха мълчаливо по лицето на заледената земя. Тишината беше нарушавана само от воя на техните невидими преследвачи, които ги дебнеха отдалеч. Още рано следобед, с настъпването на мрака, воят прозвуча по-отблизо, защото хищниците, вече по навик, се приближаваха. Кучетата нервничеха, плашеха се, често изпадаха в паника и сплитаха ремъците си, а това още повече подтискаше двамата мъже.
— Сега ви наредих както трябва, глупави твари — каза със задоволство Бил същата вечер и застана прав след свършване на работата си. Хенри спря да готви и отиде да погледне. Неговият другар беше вързал кучетата за тояги, както правят индианците. Той беше сложил ремък около шията на всяко куче, а към него — тъй близо до самата шия, че кучето да не може да го досегне със зъбите си — беше привързал здрав прът, дълъг четири-пет стъпки1.
Другия край на всеки отделен прът беше завързал с ремък о един здрав, забит в земята кол. Никое куче не можеше да прегризе ремъка откъм своя край на пръта. Прътът пък му пречеше да достигне ремъка, с който беше вързан другият край. Хенри кимна одобрително с глава.
— Няма друго средство да задържим Едноухото — рече той. — То може да прегризе всеки ремък като с нож, и дори по-бързо. Утре сутринта всички ще са по местата си, здрави и читави.
— Бас държа — съгласи се Бил. — Ако избяга някое, няма да пия кафе на закуска.
— Те сякаш знаят, че няма с какво да ги избием — каза Хенри, когато си лягаха, и посочи към обръча от искрящи очи, който ги заграждаше отвред. — Ако можехме да им теглим няколко куршума, щяха да се държат по-почтително. Всяка нощ идват все по-наблизо. Извърни очи от огъня и погледни нататък — да, точно там. Видя ли го оня?