Младите кучета обичат да играят, но при създалото се положение игрите им се превърнаха в миниатюрна война срещу Белия зъб. Тяхното главно забавление беше да гонят сивото вълче — крайно сериозна игра, която криеше смъртна опасност. Той обаче никога не се боеше да странствува навред около бивака, понеже можеше да бяга далече по-бързо от тях. През времето, когато напразно очакваше завръщането на майка си, той неведнъж заставяше глутницата да препуска бясно след него в околните гори, но кучетата винаги губеха дирите му. Воят на глутницата и кучият лай го предупреждаваха за близостта на враговете му, докато той тичаше сам, плъзгайки се с безшумната си кадифена походка, като сянка, която се мярка между дърветата — също както баща му бе тичал преди с неговата майка. Освен това той познаваше по-добре от тях Дивата пустиня и всички нейни особености. Една от любимите му хитрини беше да заличи следите си в някой поток, после да се изтегне спокойно в близкия гъсталак и да се вслушва в смутения лай на измамените кучета, които кръжаха недалеч от него.
Ненавиждан от кучетата и хората, неукротим, вечно преследван или сам преследващ другите, Белия зъб се разви бързо, но едностранчиво. В тоя климат любовта и доброто не можеха да виреят. Впрочем той нямаше и най-далечна представа за тия неща. Усвои един закон да се подчинява на силните и да подтиска слабите. Сивия бобър беше бог, беше силен и затова Белия зъб му се подчиняваше. Но всяко куче, което беше по-младо и по-дребно от него, беше слабо и трябваше да бъде унищожено. Той разви само своята сила и мощ. За да се справи с постоянните опасности, които можеха да причинят дори и смъртта му, в него се развиха чрезмерно хищническите наклонности и способността му да се предпазва от враговете. Той стана по-подвижен от всички останали кучета, по-бързоног, по-ловък, по-хитър и зъл, по-тънък, но със стоманени мускули и яки сухожилия, по-издръжлив, по-свиреп, по-жесток и по-умен. Той трябваше да стане такъв, защото иначе не би могъл да издържи и да остане жив в неприязнената среда, в която беше попаднал.
Четвърта глава
СЛЕДИТЕ НА БОГОВЕТЕ
През есента, когато дните ставаха по-къси и въздухът вече започваше да щипе от студ, Белия зъб намери сгода да избяга на свобода. Истинско безредие беше настанало в малкото селище през последните няколко дни. Хората сваляха палатките на летния бивак и племето се готвеше да потегли за есенния лов ведно с цялата си покъщнина. Белия зъб наблюдаваше приготовленията с трепет в очите, а когато палатките изчезваха една след друга и покъщнината се товареше в лодките край брега на реката, той разбра всичко. Лодките се откъсваха от брега една подир друга, а някои дори вече се губеха далече надолу по реката.
Белия зъб беше твърдо решен да остане. Той изчака удобен момент, измъкна се от бивака и побягна в гората. Тук скри следите си във водите на един поток, който беше започнал вече да замръзва. После пропълзя дълбоко в гъсталака и започна да чака. Времето минаваше, а той задряма и спа на пресекулки в продължение на няколко часа. Събуди го гласът на Сивия бобър, който го зовеше по име. Чуваха се и други гласове. Белия зъб ясно долови гласа на жената на Сивия бобър, която също взимаше участие в търсенето, както и гласа на Митсах, сина на Сивия бобър.
Белия зъб тръпнеше от страх и с мъка преодоля породилото се в него силно желание да излезе от скривалището си. След време гласовете заглъхнаха в далечината и малко по-късно той излезе от гъсталака, за да се нарадва на успеха си. Вече припадаше здрач и той си поигра известно време между дърветата, вкусвайки в пълна мяра радостта да бъде свободен. После най-неочаквано изпадна в униние поради самотността си. Той седна и се замисли, вслушвайки се в тишината на окръжаващата го гора, която го смущаваше. Страшно беше, че нищо не се движеше, че нищо не се чуваше. Струваше му се, че някаква невидима и неподозирана опасност го дебне отвред. Стъблата на грамадните дървета го изпълваха с подозрение, както и техните тъмни сенки, в които може би се криеха всевъзможни опасности.