После стана студено. Нямаше ги затоплените платнища на палатките, дето можеше да се сгуши и стопли. Студът хапеше краката му и той повдигаше ту единия преден крак, ту другия. След това изви рунтавата си опашка, за да ги стопли с нея, а в същото време пред очите му израсна някакво видение. В това нямаше нищо необикновено. Редица картини като отражение на отделни спомени се занизаха в главата му. Той виждаше отново бивака с неговите палатки и пламтящи огньове. Отново чуваше пискливите ь асове на жените, сърдитите басове на мъжете и ръмженето на кучетата. Беше гладен и си припомни за късовете месо и риба, които му подхвърляха в бивака. Тук нямаше месо, нямаше нищо друго освен тая зловеща тишина, с която не можеше дори да се нахрани.
Дните, прекарани в плен, го бяха изнежили. Животът му беше протекъл, без той да се грижи за себе си, и това беше отслабило силите му. Той беше загубил навика сам да се грижи за себе си. А сега нощта вече се спускаше над него. Сетивата му, привикнали към движението и шума на бивака и към постоянната смяна на всякакви гледки и звуци, сега бездей-ствуваха. Нямаше какво да се прави, какво да се види, какво да се чуе. Той напрягаше сетивата си да долови и най-малкия звук, който би нарушил тишината и неподвижността на природата. Бездействието го плашеше и той смътно предчувстваше, че нещо страшно ще му се случи.
Той потрепера от страх. Нещо грамадно и безформено се спускаше към него. Това беше сянката на едно дърво, която се отдръпваше бързо назад с бягството на облаците по небето, засенчили дотогава лика на луната. Той се успокои и започна тихо да скимти, но скоро млъкна от страх да не би скимтенето да привлече вниманието на опасностите, които го дебнеха отвред.
Дървото, под което стоеше, силно изпука от нощния студ и го накара да завие от страх. Така се изплаши, че се спусна като безумен към малкото поселище. Обхвана го непреодолимо желание да бъде в близост с хората и да се чувствува закрилян от тях. Ноздрите му сякаш долавяха миризмата на огньовете в бивака, а в ушите му ехтяха познатите шумове и викове на индианците. Той излезе от гората и се намери в една осветена от луната поляна, гдето нямаше нито сенки, нито непроницаем мрак. Но от бивака нямаше дори и следа. Беше забравил — цялото поселище бе заминало нанякъде.
Белия зъб изведнъж спря, защото нямаше къде да иде. Започна да броди унило по пустата поляна, в която доскоро се издигаше бивакът. Напразно душеше купчините смет и изхвърлените от боговете парцали и ненужни дреболии. Колко би се радвал, ако някоя разгневена индианка започнеше щ го обсипва с дъжд от камъни или ако в яростта си Сивия бобър би стоварил върху него тежката си ръка. Той би дори приветствувал с истински възторг самия Лип-лип и цялата глутница от ръмжащи и подли кучета.
Белия зъб стигна до мястото, гдето доскоро се издигаше палатката на Сивия бобър, седна точно в средата и вирна муцуна към луната. Силни спазми присвиха гърлото му, той раззина челюсти и изля в сърцераздирателен вой мъката от самотата и страха, тъгата си по Киче, всичките си предишни страдания и неволи, както и напиращото в него предчувствие за нови беди и опасности. Това беше истински вълчи вой, провлечен, силен и тъжен — първият истински вой, който се беше изтръгнал от гърдите му.
Най-после се зазори и утринната светлина прокуди страховете му, но увеличи мъката от самотата. Голата пуста земя, която доскоро беше тъй пълна с живот, още повече усили унинието му. Скоро реши какво да прави. Навлезе тичешком в гората и тръгна надолу, по брега на реката. Тича цял ден, без да си почине, сякаш беше създаден да тича вечно. Стоманените му мускули не знаеха умора, наследствената му издръжливост го подтикваше към нови усилия и пак му даваше възможност да се носи напред, колкото и да го болеше тялото.
Там, дето реката криволичеше между надвисналите стръмни скали, той се катереше по високите ридове зад тях. Преброди и преплува много рекички и потоци, които се вливаха в голямата река. Често тичаше по тънката ледена кора, която вече се образуваше край самия бряг на реката, и неведнъж пропадаше в ледените струи, спасявайки с мъка живота си. През цялото време търсеше дирите на боговете и внимаваше да открие мястото, гдето са излезли на брега и тръгнали навътре към гората.
Белия зъб беше далече по-схватлив от повечето свои събратя, но все пак не можеше да съобрази, че трябва да държи сметка и за другия бряг на река Маккензи. Ами ако следите на боговете извеждат на отвъдния бряг? Това изобщо не му мина през ума. След време, когато вече щеше да е пропътувал големи пространства, срещнал много реки и пътеки и станал по-възрастен и по-мъдър, той вероятно щеше да може да съобрази възможността дирите на хората да извеждат и на отвъдния бряг. Но тая способност щеше тепърва да се развие в него. Сега той тичаше наслука по отсамния бряг на Маккензи и никаква друга мисъл не му минаваше през ума.